Disarm you with a smile.

Е, очевидно не броя Солун с г-н Грива и Страхил, защото това никакъв трип не беше.
Мислех, че ще бъде, но не беше.
Истината е, че тогава вървях с тях по главната, вятърът от морето щеше да ме издуха, а аз се чудех къде, по дяволите, са Севи и Васко и колко много искам да бъда с тях.

Не броя и ските с г-н Грива (само двамата или със Севи и Киро, или с Докова). Това е ходене заради карането, а не заради ходенето. :-)

Преди няколко дни разглеждахме нашия пътешественически тефтер и осъзнахме, че от морето насам не сме ходили никъде заедно.
Аз много настоях при първите два свободни дни на Васока да отидем някъде. Вече не ми се чака, за нищо не ми се чака. Защото докато "му дойде времето", може вече да не го искам. И това ми се струва хубав урок (от г-н Грива :-)).
Тук и сега (от Пепси и от къде ли не всъщност :-)).

Както и да е, Васко си уреди свободен понеделник и вторник, ние със Севи - също и онзи ден сутринта хванахме влак до Своге.

Всъщност идеята беше да идем до Ботевград и Правец, но се оказа, че бащата на Севи е там точно тези два дни и се наложи да си измислим друг маршрут.

С два влака и два стопа направихме нещо като София-Своге-Враца-Монтана-София.
Светли супер много ми се подиграва какво сме правили в дивия северозапад и снощи цяла вечер ми пя как "зад Ботевград не е Акапулко".

А всъщност беше много хубаво, толкова спокойно, някакво позабравено.
"Айде, бе, бате", подвиква Васко след всяка по-голяма кола, която ни отминава и пуши още една цигара.
Аз и той си бяхме забравили четките за зъби, Севи пък нямаше паста, но май никой не се трогна особено. Във Враца спахме в най-гъзарския хотел на централния площад, където по едно време се качиха, за да ни помолят да пазим тишина, че имало оплаквания (?!). Много сън, много "питай ме некое друго въпросче" и хубави думички.

Говорихме си какво ли е да поживееш месец в такова градче.
Не знам, но много бих искала да пробвам. :-)