Disarm you with a smile.

за да ме виждаш по-добре


След тоталния провал на първото ми "истинско" интервю, вървях по Борис и се чувствах толкова глупаво. И понеже от месеци отлагам и все не подреждам подходящо деня си, реших, че именно днес мога да направя нещо хубаво. Не за себе си, не за него или нея, не дори за теб, а просто за някого.

Това преобърна всичко.

Изключително смислено се почувствах от идеята за тази безвъзмездност, безусловност и анонимност. Нямаше ме мене, въпреки че уж лежах и се усмихвах, имаше го тялото ми, готово да бъде раздадено.

За да отпразнуваме първата отпуска, която моят мил си взима, вкъщи тайно украсих с ръчно правени парти-гирлянди (да, много семпло, добре го каза, мерси!). Отдавна ми беше обещал, че ще ме заведе на чудесната вила, където като малък е прекарвал ваканциите си.

По-градско дете от себе си не познаваме. Никога не съм имала нещо от рода на село, вила, къща, дори палатка. Прасета съм виждала само веднъж, а от кокошки ме е страх. Джанки съм брала от дървото зад блока, а дива ягодка си откъснах миналата седмица в Клуба на архитекта на Кракра.

Въпреки това напоследък доста ми допада идеята за лятна къща. По едно време даже исках да живея в такава - да чета, пиша, снимам, рисувам, готвя, измислям, да каня приятели от града и да им правя шопска салата с току-що набрани домати биволско сърце. Всъщност бях обсебена от тази идея, най-добрият редактор дори вероятно ще си спомни един мил и наивен разказ с подобна тематика, хаха.

И така - още когато с моя мил се качихме в колата, пуснахме диска с кукерите и аз сложих кафявите си очила, разбрах, че ще си прекараме славно!

Вълнувах се ужасно, защото това не беше просто пътуване за уикенда. Той щеше да ми покаже своето детство! Няколко дни по-рано прочетох Вино от глухарчета на Рей Бредбъди и си припомних детските лета такива, каквито никога не съм ги имала - река, прашни пътеки, светулки, съседи през оградата, череши направо от дървото.

Верно - имах гуменки, малка горичка зад блока, любими дървета за катерене и кола до Витоша. Едно време не знаех какво пропускам и ми харсваше. Всъщност имах чудесно софийско детство, но то ме отдалечи от природата и до днес ми е малко некомфортно в нея.

Къщата се оказа много хубавка. Проектирана лично от дядото, бившия главен архитект на Пловдив, който наскоро почина. Три етажа, но не особено голяма. Доста прилича на вилата в Черноморец, която Севи и Васко със сигурност си спомнят. Още в първите ми 5 минути вътре, една оса ме ужили. О, не, Къщата не ме харесва, казах си тъжно, но после се оказа, че греша. Градината е малко повече от декар и в добрите си времена с била една от трите най-хубави във вилната зона. Днес е запустяла, защото няма кой да я поддържа.

Въпреки това - на земята си намерих кайсии и с наслада ги изядох. За човек, за когото плодовете идват от магазина, това е истински вълнуващо. Разузнах освен това наоколо. Слях се с природата. Лазиха ме мравките, бръмчаха около мен пчели, падаха круши от дърветата, поклащаха се цветята, боцкаха ме тревите, милваше ме вятърът. Седнах да си почета и осъзнах какъв гост съм в тази градина и въобще в този свят!

В останалото време се разхождахме наоколо и често спирахме: Ето тук играехме мач, по този покрив се катерехме, това беше любимото ми дърво, тук баба правеше салатата, тук живееше най-добрия ми приятел Любчо, на тази поляна паднах и ми остана ей този белег... Страхотно е да можеш да споделиш с някого несподелимото! Да си вече голям, но да се върнеш, за да продължиш приказката. Да я пишеш с другиго.

Когато вечерта си легнах до моя мил, го прегърнах с две ръце!


тук започва малка виртуална обиколка

Направо си е лято вече. Карам колело, излежавам се в парка, пия сокчета от fix-mix, нося сладурански ризки, посрещам изгрева, чета по книга на ден, рисувам с тебешир по асфалта, поливам цветята, правя ирландски кифлички, замислям хиляди партизански лудории...

Но вече нищо не е същото. Не ги издигам в култ тези неща, не те осмислят деня ми.

Именно безкрайното щастие ми показа, че не то е върхът, нито смисълът, нито дори пътят.

Не че нещо - щастието е супер и аз със сигурност го харесвам. Безгрижието, лекотата, любовта, смелостта, смехът с всички зъби, широко отворените очи - големи и приятни са, няма какво да се лъжем. Притеснява ме обаче онази представа за щастието, която ни се натрапва ежедневно от билбордове, книги и духовни учения. В най-добрия случай човек е щастлив просто докато... изведнъж вече не е щастлив.

Чух онази вечер нещо, което ме изненада - тъгата е мисловен модел, с който човек преживява отново и отново моментната си болка и я разтяга до безобразие. Затова животните не страдат, тях само ги боли на момента. Колко смешно, защото само ден по-рано тъгувах, въздишах и си припомних знаменитите думи на Винсънт - la tristesse durera toujours.

От тъгата за секунди скачам в щастието с двата крака - както съм била екзистенциално самотна, празна и безсмислена, изведнъж - без нищо да се случва - танцувам из стаята, смея се от сърце и обичам, обичам, обичам света.

За някои хора в тъгата има нещо изключително сладко, други намират същото в щастието. Двете май са едно и също, ези и тура, все от сърцето идват.

Говоря за това, защото тъгувам напоследък. Изключително тъгувам за детството, невинността и незнанието си. Дълго време нарочно и съзнателно не исках да порасна, защото виждах само негативите, тоест представях си какво ще бъде, гледайки хората около себе си. А то е процес - напълно естествен и само мой. Размишленията за това обаче са му отнели естествеността и сега ми е трудно, изисква усилие, за да продължи.

Въпреки че вече се занимавам със значително по-сериозни неща, все още взимам решенията със сърцето, а не с главата си. Знам кое е по-добро за мен в дългосрочен план, но отлагам просто защото така е по-лесно - отдаден на навика да живееш и разбираш света.

Абе стоя на прага на вратата, която търсех, и не смея да вляза. Страх ме е да порасна. А то си идва с всеки изминал ден. Привързаност към детството имам, към сладкото и невинното. Междувременно онова зад вратата влиза в мен, но много бавно, спрямо начина, по който броим времето - с четирицифрени числа и тиктакания. Не го усещам и затова понякога го забравям.

А то е тук.

Точно като в анимационно фимче - днес пощальонът ме навести. Малко ме ядоса с нетърпеливото си звънене, но когато видях колко много неща ми носи, всичко му простих!

Вчера също така получих един пъзел. Щастие голямо!

Спретнах тука една малка галерийка с най-любимите ми неща, получени напоследък. Или поне тези, които съм снимала. (Тази книжка например ужаасно ме зарадва, пък снимки на плика няма.) То всъщност е безсмислено да документирам всичко - постоянно пристигат неща, а момчетата от ebay няма как да се стараят особено; артистичните мацоранки обаче винаги вкарват по нещо от себе си.

А сега - потеглям към дома, в който има цяла стая само за пъзели, и не вярвам скоро да изляза от нея. 1000 парчета са все пак.

Срещите в 11 са ми непосилно ранни. Закъснявам с 30, а тя - с 45 минути. Все пак съм първа и имам право да си поиграя на обидена.

На обичайно най-оживеното място в началото на Борисова е самотно в тъмен oбяд като днешния. Мокро е и гората ухае на чисто; мокро е и цветовете са ярки. Няколко души минават с кучетата си; други тичат, за да хванат автобуса; трети се гугункат и им е все тая какво е времето. Една баба - облечена като чистачка в училище - продава семки и се оглежда крадешком. После става и изчезва за десет минути. Всичко си остави тая жена - масата, столчето, найлоновите торбички, тиквените и слънчогледовите пакетчета по един и два лева. Странно е как общественото пространство понякога се превръща в лично.

После, когато вече бях ужасно, ужасно щастлива, минах уж напряко пак през Борисова, но Бийтълс ме разсеяха и някак се озовах край едно каменно езерце. Сухо, сухо от години, но по нещо напомняше на оазис - дали защото е достатъчно далеч от всички булеварди и се чуват предимно хвъркати (птици и самолети), дали защото има много пейки, дали защото е закътано, или просто защото така.

Уж напряко, но поседнах на една пейка. Около мен имаше много самички хора - кой дошъл с колело, кой без; повечето четяха, някои подчертаваха; други седяха със затворени очи и се наслаждаваха на чудния ден; две момчета пушеха трева. Да, прекрасно време и място беше за един коз, за една биричка, за писане в тефтерче, за малки скици на малки идеи, за ирланска книжка, за съзерцаване на дърветата, абе изобщо за нещо спокойно и може би самотно.

После запръска и си тръгнах, за да вляза в ролята на слънцето с жълтото яке 20 минути по-късно. Всъщност ми е много забавно как понякога предавам лежерността си на хора, които иначе живеят твърде далеч от нея. Радват ми се, радвам се и аз. Все едно имам цяла кутия шоколадови бонбони и си умирам да черпя всички!

за да ме виждаш по-добре

Дори вчера, като направих тази снимка, сърцето ми се сви. Две пънчета-бебета, прясно отрязани, пънчета с големина, колкото шепата ми. Не е нормално да виждаме такива неща. Но ето - снимах ги даже.

Случи се в неделя - деня, в който цялото семейство беше впрегнато (от мама) в почистване. Чух силно бръмчене като от страшна машина. Погледнах през прозореца, но дали защото съм късогледа, или защото не знаех откъде идва, нищо нередно не видях - стори ми се, че косят тревата.

Скоро след това забелязах мама тъжна на балкона. Погледнах и аз. Долу лежаха отсечени две млади хубави цъфнали дървета.

Бях на десет години, когато с баща ми ги посадихме пред блока. Тези и още много други. Поливахме ги и се грижехме за тях. Непрекъснато питах скоро ли ще пораснат толкова, че да стават за катерене. Тогава стеблата им бяха три-четири пръста дебели. Не, имах доста години да почакам. Завиждах на децата, които ще живеят тук след време. Имах си любимци, но ги харесвах всичките мъници, честно. По това време бяхме еднакви на ръст.

С времето те пораснаха. Някои вече стигат до петия етаж. Понеже са доста накуп, създават едно много приятно чувство сред сивите панелки. Пролетта всичко побелява от цвят. Лятото поддържат хладно. Когато вали дъжд обаче е най-хубаво - ароматът е вълшебен! Обичам да се прибирам, когато е мокро.

Докато Съни беше жива, разбира се, прекарвах много повече време в градинките около блока. Вече само минавам. И все пак.

Връщам се във въпросната неделя, когато от балкона видях, че две от тези дървета лежат мъртви на земята. До тях имаше чичко със страшен електрически трион или някаква друга адска машина. Малко съм късогледа и първоначално помислих, че са хората от общината, на които съм ужасно сърдита, защото само преди няколко месеца отсякоха хубавата ни съвсем здрава топола откъм слънчевата тераса. И същите, които отрязаха всичкия жив плет наоколо, за да сложат телена ограда около градинките.

Когато видях дърветата да лежат на земята, изпаднах в истерия. Как?! Защо?! Какво?! Ама?!? Заплаках, затръшках се, в сърцето ми се отвори огромна яма; не можех да повярвам кому е притрябвало да реже млади цъфнали дървета без причина. Тогава мама ми обърна внимание, че чичкото с триона не е от общината, а е съседа от другия вход.

Тогава вече наистина избеснях! Изтичах в стаята си и покрих лицето си в шепи. Плаках така, както би плакала десетгодишната Бистра. С пълно гърло, хълцане и много сополи. Чувствах безсилие пред тази ужасна несправедливост; състрадание към бедните беззащитни дървета; чувствах също ярост, гняв, омраза, мъка. Някаква буря от емоции ме беше грабнала и май не искаше да ме пуска.

Изведнъж обаче се сепнах - трябваше да сляза и да ги спра; когато има несправедливост не плачеш отстрани, а се намесваш! Кой знае още колко дървета смятаха да отрежат! Бързо обух червените си гуменки на бели точки. Баща ми обаче не ме пусна сама и също дойде.

Отдалеч разпери ръце недоумяващо и извика: "Кво правим сега?"
Другите се доближиха нападателно.

Когато ме видяха разплакана и сополива обаче, малко се постреснаха. Чичото с триона обясни, че режел тези две дървета, защото пречели на ябълката! Тя тази ябълка била още малка, но вече раждала, като минели децата, късали си ябълки!

Ябълка?! Въобще не знаех, че това дребно хилаво дръвче е ябълка! Вероятно беше посадено след нашите, защото беше голям мъник с тънко стебло и хилави клони.

По балконите се показаха съседи, които също не одобряваха подобно своеволие и започнаха да крещят, че не сме на село, селянино, и това не е двора, в който да си гледаш ябълки - в града стойност имат не плодните, а декоративните дървета.

Разделихме се с уговорката това да бъде сеченето за днес.

Прибрах се в ужасно настроение, облякох се и се запътих към моя мил. По пътя в маршрутката плаках през цялото време, но тихичко. Беше ми толкова мъчно. Не помня дори как съм качила баира. После звъннах на вратата. Той отвори и весело ме целуна. Тогава аз го прегърнах отчаяно и заплаках. Сякаш цялата ми космическа мъка се изля за някакви си там петнайсет минути. Плаках, плаках, крещях от безсилие, изтичвах да си издухам носа и измия лицето и се връщах на дивана и пак плаках, плаках, плаках, плаках.

Не можех да повярвам как може този човек да си мисли, че върши добро? (Защото вярвам, че все пак това си е мислел.) Не можех да се начудя - защо от всичко трябва да се извлича полза? И кой му дава право да вършиш своеволия, да се разпорежда с живота на другите? Да отреже едно здраво цъфнало дърво - не му ли е дожаляло поне мъничко? Къде е онази всемогъща съвест, която те спира да свършиш всички глупости, които ти хрумват?

Плаках, докато се изтощих. И понеже бях болна, после получих горещ билков чай, одеялце и приказка.

Нещо голямо ми се случи тези дни. Пристигна последната книга на Кери Смит, която почти бях забравила, че въобще съм поръчала. How to be an explorer of the world се казва и на този линк може да научите повече за нея. Все още не съм я прочела съвсем цялата, но това няма значение, защото тя и без това не се "чете" последователно - в двестатината й страници са нахвърляни идеи, цитати, задачки, снимки, картинки, проекти, които човек тепърва да осмисля с времето.

Най-общо казано книгата твърди, че всичко на света е интересно. Заедно с това предлага най-различни методи за разширяване на възприятията ни, освобождаване от предразсъдъците, излизане от обичайното виждане на нещата.

Веднага след въведението (което май е онзи линк, който посочих по-горе), Кери започва директно - "Началото може да бъде поставено навсякъде. Започни там, където си. Тъпо ли звучи? Окей, тогава отгърни на следващата страница", където отляво чака да бъде запълнен един списък от 1 д 10, а отдясно е сниман един смешен стол.

Задачка #1
Напиши десет неща за мястото, където седиш в момента, които не си забелязал, когато си седнал там. Използвай всичките си сетива. Направи го бързо. Недей да се цензурираш. Окей, почвай.

Ха така! Блокирах! Чух само звуците от парното.

Като някаква защитна реакция предполагам, веднага затвърдих мнението си, че книгата е тъпа (като я разглеждах по-рано същия ден ми се видя твърде безсмислена и отнесена). Зададох си въпроса за какво ми е да ги правя всичките тия неща. (Ако това звучи неясно, вижте няколкото странички в амазон, има го и стола, за който писах по-горе; общо взето Кери поставя различни задачки от рода на: събери десет бели камъчета, подреди ги по големина, после според датата, на която си ги намерил, после според мястото; направи списък от поне 50 неща, които си забелязал днес по време на обичайната си разходка до работа/ университета; напиши всички неща, които си използвал или изял днес; приеми, че всичко около теб е материал за скулптура и бързо направи някаква с това, което имаш под ръка; отиди на любимата си улица и на лист документирай всички неща, които има на нея - магазини, паметници, дървета, къщи, табелки; направи си колекция от колкото се може повече паднали клончета от дървета - подреди колекцията си, поиграй си с нея, окачи я някъде, изучи формите, направи някои скици; седни на пейка в парка и в продължение на един час си води подробни бележки за всичко, което виждаш около себе си...)

Малко прекалих като че ли, но главната идея е това - всичко е интересно и си струва да го наблюдаваме, изучаваме, описваме и разбираме.

На следващия ден, тоест вчера, с моя мил направихме пролетна разходка в парка. Аз бях влязла доста вътре в книгата и говорех само за нея. Разглеждахме и четохме заедно, когато той каза, че хм, не може всичко да ти е интересно, защото тогава излиза, че нищо не ти е интересно; тоест че за интересно се счита това, което ти е по-интересно от всичко останало.

Съгласих се, обаче Кери успя да ми влезе под кожата и изведнъж дърветата ми станаха много интересни и направо се скъсах да ги снимам!

С това се започна и в следващите два дни нещата придобиха страхотни размери! Същата вечер пуфнахме (нещо, което не бях правила от месеци) и това очевидно беше краткият начин - спокойно можех да го направя и съвсем сама след ден-два в компания на книгата - върнах се в детското съзнание, когато всичко, ама наистина всичко е суупер интересно! Формата на пръстите ви, тъканта на дрехите, които носите, светлината/ сянката зад чашата на масата, подредбата на копчетата на клавиатурата ви, начинът, по който вратът ви прави пълен кръг - огледайте се, усетете - всичко е интересно, честна дума!

В детското съзнание всичко е супер и всички сме живяли там (аз може би нарочно малко повече от обичайното :-)), припомних си го добре. Ами да, всички знаем защо - то е толкова приятно - радост, игривост, наивност, възхищение, мили шеги, весели идеи, заплесване по сенки и форми, смелост за необичайни неща, щастие сърдечно, усещане за тотална свобода, любов към всичко и всички!

Снощи например за първи път готвих коприва (о, по тази рецепта, облиз). Предварително знаех, че ще пари и трябва да си сложа ръкавички, като я мия. Хмм, трябва ли наистина?, усъмних се обаче. Предпочетох директното ново преживяване, дори и да заболи. Взех едно стръкче в ръка да го разгледам. Уау, колко беше интересно! (Ама наистина!) После, хм, и другите ми сетива го пожелаха - помирисах го и после просто го лапнах, както си беше малко калничко. Хаха, какво щастие - съвсем нов вкус, досега бях яла копривата само сготвена!

И ей такива неща цяла вечер. Не знам как успях да сготвя цели две ястия, като постоянно се разсейвах, донесох си даже компютъра до печката, писах си в тефтерчето, рисувах си, четох Кери Смит, разглеждах всичко детайлно все едно по-важно неща на света ня-ма. Същински дечко. Осъзнавах, че съм мила и сладка и че всичко това е толкова приказно и невинно.

Заедно с това обаче (и всъщност заради това пиша всичките тези неща) запазих един по-висок разум, който вече съм придобила, издигнала ли съм се до него, не знам как да го кажа най-точно, но всички тези неща, мисли, разсъждения, идеи, които ми идваха, ги наблюдавах от едно по-високо ниво. И най-интересното е, че си ги обяснявах чудесно. Как да кажа - имах знанието за тези процеси, за да мога да ги видя отвъд личното преживяване "ах, колко е хубаво всичко". Защото по това човек е лесно да се заблуди.

Така е, хубаво беше, но е детско. Детско в смисъла на отминал етап от еволюцията ми. Била съм такава, даже до сравнително скоро - в толкова прекрасен пъстър и безгрижен свят живях, обичах всичко безкрайно, забавлявах се с весели неща и идеи, които ме карат да се плезя. Щастието е толкова смешно!

Усещам тези дни много, много ясно енергията в гърдите си - трябва да има някоя чакра на радостта и любовта там. Усещам обаче и знанието, че това вече не е за мен; че ми е дало много и е време да продължа. Щастието е смешно и приятно, но ме дразни, защото е продукт на масовата култура, даже е най-високата й ценност, а всъщност е толкова лесно и незначително. И нетрайно, ако го погледнем по-сериозно. Цак - и без да се усетиш, попадаш в обратната му страна - нещастието. (Тези дни не ми се случи, но хайде да не се лъжем - този момент винаги идва.)

След като днес излязох за плодове и ядки уж за малко и се мотах цял час в книжарницата, моят мил ме посрещна радостно. Радостна бях и аз: "Мили, щастието е толкова смешно! Трябва само да си малък и безгрижен, да си отворен и весел, да си смел и непредвидим, любопитен и да имаш пари, за да правиш как-во-то-си-ис-каш!", разперих ръце накрая.
"Земята вика Биско!", каза той и двамата избухнахме в смях!

Дразни ме това, че възрастните хора, които ходят на работа и въобще ги е завъртяло "сивото ежедневие", имат тази идея за жадуваното щастие. Както когато са били малки. Когато всичко е било тоолкова лесно и интересно. То си е лесно и интересно и сега, обаче снощи непрекъснато ми идваха като подкрепа разни мисли, че трябва да изживеем траурите си по миналото, за да вървим напред; разбрах, че вече дори не се чудя дали да избера щастието; че съм излязла от кръстопътя и съм на пътя. Идеята за това конкретно щастие е точно такава - траур по миналото - и, извинявай Кери, тук няма да участвам.

Когато главата ти е заета да се възхищава на накрайници на кабели (уау, има едни страхотни тип "камбанка"), на стволове на дървета, на цвета на небето, на вкуса на портокала, на шума на водата при къпане, това е много забавно, но... думата забавлявам се идва от бавя се... А да се бавя така аз повече не искам.