неделя, април 20, 2008 

ние сме кукли



Прекрасно е да увличаш някого в малкото си приказно ежедневие, което включва футбол с пръсти, изложба на черно-бели фотографии, безкрайни горещи шоколади в Toba&Co, търсене на перфектния мъжки колан (тъмносив Онийл с отварачка за бири на катарамата) и вечери на екзотични места.

Домовете ми, тоест местата, където имам своя четка за зъби, се увеличиха с едно, макар че самият предмет е просто метафора. (Има едно място, където никога няма да имам четка, но винаги мога да си мия зъбите с неговата.)

И не мога да не сънувам куклен театър (моята нова сцена е почти готова), когато се събуждам и една кукла ми се любува със светещи сънени очи.

петък, април 11, 2008 

god knows how i adore life


още за книжката

Предполагам, че всяко момиче си мечтае за най-прекрасното момче.

Това, което да я изумява с ума си, с идеите си, с думичките и вижданията си; с което да си довършват изреченията; да се смеят на едни и същи неща; да я гледа усмихнато, а тя да свежда срамежливо поглед; имената им да започват с една буква; да са родени в един и същи месец; да дъвчат едни и същи дъвки; да ходят на едни и същи места; да обичат миш-маш повече от почти всичко; да имат бяла и нежна кожа; ръцете им да си приличат безкрайно много; и двамата да не ползват парфюм; да обичат да се целуват на необичайни места (кокалчетата на китките например); да спят до много късно; изкуството да е ежедневие и всъщност защо ли изброявам?

Предполагам, че всяко момиче си мечтае за най-чудесното момче.
Светът се опитва да го разубеди с черни изречения и теории за оценяване от едно до десет. То обаче може и да не вярва. И това ще бъде съзнателен избор. Ще се смее се и ще знае, че това просто не работи за хора като нея.

Всъщност животът ни е физически образ на мислите ни и на това, което сме. Знам, че звучи ужасно за хората, които смятат, че някой ги наказва и прецаква, но е истина.

Когато немоята немалка сладка французойка имаше рожден ден, й направих принцесешко парти с корони и всичко останало. "Не може да сме принцеси", усмихна се тъжно тя, "нямаме си принцове". Погледнах я укорително.
После забравих короната си в театъра и тя изчезна.

Колко е хубаво, че моето прекрасно момче ме позна и без нея. :-)

четвъртък, април 10, 2008 

12 часа


купих оттук

Отдавна не бях ходила на първа среща. Тази продължи малко повече от 12 часа.
Бири докато пицарията не затвори; люлки в Борисова докато не ми излезе мазол на пръста; на пейка докато дъждът не заваля; чай докато почти не заспахме на масата.

"Толкова е хубаво, че не прилича на истинско."

събота, април 05, 2008 

втора премиера за сезона


още снимки

Чатиха си в скайп и той я покани на гости.
"Добре", каза. "Приготвяй се, защото след десетина минути идвам."

Вероятно за да покаже, че ще се приготви, той пусна човечето от скайп, което си слага червило. Това я разсмя. Каза, че ако не е с червило, няма да влезе. Той я увери, че всичко ще бъде наред. "Да взема ли апарата в такъв случай?", засмя се тя и отиде да се облича.

Не я познавате, но тя винаги закъснява. Така направи и онази вечер. Беше забравила за историята с червилото, когато звънна и той отвори. Ярко розовите му устни я шокираха.

Ах, колко много се смяха! Той се наведе и я целуна и по двете бузи.

Тя влезе, излегна се сред възглавничките, пусна музичка.
Изглеждаше като обикновена вечер.

Но не беше - в един момент се видяха отстрани - момче с розови устни и момиче с две следи по бузите. Толкова любов имаше в стаята!

петък, април 04, 2008 

изкуството, което служи



С почуда забелязвам каква крадличка съм станала. Казвам го така, защото винаги си признавам и защото не са ми големи похищенията. Десетте цента отгоре примерно си ги откраднах от неговата кухня и все си ги нося в джоба. А стотинчицата си я намерих вчера на излизане от Народния.

Понякога взимам назаем - червени колички, които приютявам в стаята си, гривни, направени от специални ризи, инструменти, които не знам за какво точно служат, запалки, камъчета и други такива.

Има я и другата страна - обичам да оставям. Мънички неща, които не вярвам някой да хвърли. По-скоро ще ги сложи някъде, ще забрави и някой ден ще ги намери и ще се умили. Често оставям и за непознати (вчера - пиратско съкровище в метална кутийка, хихи). Защото обичам не само тези, които познавам. Харесва ми да създавам магия.

Всъщност тези дни се чудех откъде произтича това желание. Защото партизанското изкуство е нетрайно, това е една от основните му характеристики, а аз някак искам да оставям следи от себе си.

Онази вечер безкрайно го веселих в един ресторант. Рисувах човечета по пръстите си, правих театър с кибрита, къщички от клечки, рисувах лъвове по салфетките. Събудих го някак, много се смя и очите му засияха. Той свири на барабани по дланите ми, на пиано по пръстите ми и ми пя.

Мисля, че това изкуство най-много ми харесва. Нетрайното. Това, което служи на момента тук-и-сега.

Той ще постъпи хубаво, ще хвърли кибрита-театър, когато клечките свършат. И аз наскоро постъпих хубаво, когато с Васок събирахме семките от фурмите в една моя рисунка (подарена на него, но все пак някак моя). Няколко дни използвах картичката с влюбен самурай за подложка за чашите чай (затова е малко размазана).

Събуждам тови си виждане за изкуството. За нетрайността на нещата. То дава свобода.

Съвсем наскоро имах прозрение. Знаех го като думи, бях го преживявала и преди, но го бях забравила - привързаността ни пречи да обичаме. Факт.

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.