it has to end to begin

Беше ужасно.
Когато го каза, се почувствах празна.

"Какво ти е, Бисе?", попита Севи в театъра.
Казах й.
"Аа, аз ако бях, такъв шамар."
"Защо шамар? Ако е истина, много хубаво, че го казва."
"На мен ми звучи по-скоро като дразнене. Иска да те ядоса."
"Не, той не ме обича."

После писах sms: "Теди, моля те, ела, важно е."
Важно беше, защото това не можеше да търпи отлагане. Исках да видя какво ще се случи.

И какво се случи у Страхил - ужасни работи, безсрамно не сваляне, не грубо натискане, ами не знам, не се сещам за по-грозна дума.

Но Теди е моят герой. :-)
Най-прекрасната. :-)
И въпреки това си прекарахме много светло и хубаво с нея, надвиквахме музиката, игнорирахме танците и виковете и мястото наистина нямаше значение, другаде бяхме цялата вечер. Много далеч от всичко това.
Защото всъщност бяхме там и общувахме и тя много ми помогна. :-)

За съжаление видя най-лошото у тях двамата. Наистина най-лошото.
Аз също го видях. И това е много важно, че най-после се случи. Всъщност не че не съм го виждала много пъти преди това, просто тази вечер беше различна.

О, и аз бях лоша - саркастична и груба, казах някакви неща, които не знам дали другите разбраха, но си бяха лични неща, които би трябвало да знаем само двамата. Но в яда си ги казах. Точно удари под кръста. Чувствах се като в Кой се страхува от Вирджиния Улф?. Грозно беше.
Даже той се учуди защо не го полея с бирата си. Наистина ми хрумна, но какво би променило това? Твърде примитвно ми се видя. Като от евтин филм.

После я закарахме и аз се почувствах толкова омърсена, че трябваше да се изкъпя. Сякаш водата изми грозното. И аз просто излязох боса и чиста. Облякох хубавата ризка от Васко и се почувствах като момиче.

Легнахме си и аз го целувах много, много пъти, все едно си прибирах обратно всички целувки, които му бях дала. Бяха толкова много! Взех си довиждане с лодките на раменете му, с бръчицата от доволни усмивки от лявата страна на устата му, с челото, с гърдите му.

"Последен секс?", попитах.
"Не искам."
"Добре", казах и се обърнах на другата страна. Две секунди по-късно отново се обърнах към него: "Обаче аз искам."

Това беше тест и аз го минах, защото не почувствах нищо.
"Аз наистина много те обичах.", казах и това е истина. Съмнявам се, че някой някога ще го обича така. И все пак - не се знае.

Спахме прегърнати, но някак не ми беше топличко.
На сутринта го гледах как спи. Той е ангел. Но за съжаление не го знае, крие се зад арогантното, грубото, просташкото, наглото, уж мъжкото.
Но аз много пъти съм виждала истинския той.
Затова и го обичам. Защото наистина е прекрасен.

Жалко, жалко, жалко. Или може би не.
Не знам още.
Може в следващите дни/седмици/месеци (дано не се стигне до там :-)) да плача, но аз няма да обръщам внимание. Егото ми ще плаче, че не успя да получи каквото искаше. А точно тогава свърши любовта - когато искането стана по-голямото от желанието да дам нещо.

И така, нямаше сбогувания или нещо подобно. Стори ми се малко театрално да им казвам чао в колата.

Може да продължи да ме учи да карам ски, да си делим бензина и да слушаме дисковете, които аз съм му записвала, а може просто да се наложи да мина през тях да си взема грейката, якето и другите неща.