вторник, февруари 14, 2006 

децата говорят

Юпи, малко над трийсет, с костюм и вратовръзка води малко момченце, което се цупи.
"Ако днес не говориш по телефона и не пушиш цигари, ще те слушам."

(дочуто на Пиротска преди няколко месеца)

*

- Тати, защо никога не си съгласен с мама?
- Защо да не съм съгласен?
- Ами тя иска да съберем пари за компютър...
- Аа, като иска, да си събере!
- Ама тя плаща наем, ток, вода...
- А аз не плащам, така ли?
- Ама тя плаща и за дрехи, учебници, храна...
- Ами да си намери втора работа, аз как работех на три места, като тя си имаше любовник и хич не й пукаше!

(подслушано в маршрутка преди няколко месеца)

*

Вечер в трамвая. Съвсем мъничко детенце, може би на две-три годинки, се вози с майка си и носи жълт балон от МакДоналдс.
- Ее, мамо толкова беше хубаво! Искам утре пак да имам рожден ден.
- Не може, няма да имаш, това беше.
- Никога вече няма да имам рожден ден?
- Не никога, но само веднъж годишно.
- Ее, мамо, само веднъж ли?

(подслушано тази вечер в трамвая)

сряда, февруари 08, 2006 

идеите



Не мога да повярвам какво щастие ми носи всичко това. Снощи не можах да заспя до 7.00am от радост.
Малки рисунчици на малки хубави неща, които ми се случват. Самата идея, докато се заражда в главата ми, ме кара да се смея.
Откъде идват идеите? Няма ги и след малко - хоп - изскачат от някъде.
Този въпрос, заедно с "Откъде идват сънищата", ме вълнуват много напоследък. Нещо ме гъделичка, иска ми се да разбера.
И ще. :-)

За съжаление рисувам лошо. Но пък смешно. :-)
Ето първият ми опит да нарисувам картата на света. После имаше и втори, който бе не по-малко смешен и съвсееем мъничко по-успешен. :-)
С повече цветове и старание.

понеделник, февруари 06, 2006 

Защо?



Колко е хубаво да има мек снежец и колко е хубаво да си имаш куче, което обича да си игреа в него...

Всяко "защо?", задавано достатъчно дълго, води към един и същи отговор.

И това е прекрасно! :-)

петък, февруари 03, 2006 

Кевин Картър

За първи път чух това име, когато Ераг ми даде Forevery Delayed преди няколко години. През 1996 Manic Street Preachers правят песента Kevin Carter.

Филмът The Death of Kevin Carter е номиниран за тазгодишните Оскари в категорията Най-добър късометражен документален филм.

И кой е този Кевин Картър?




Той е фоторепортер от Южна Африка, член на Bang-Bang Club, роден е през 1960 и се самоубива през 1994, месеци след като получава Пулицър за снимката долу.

Когато е в Судан, Кевин Картър вижда малко момиченце, изнемощяло от глад, да пълзи към центъра на ООН, където се раздава храна, пред погледа на един доста охранен лешояд.
Кевин се приближава бавно, за да не подплаши птицата, намира най-подходящия ъгъл, после чака приведен 20 минути, надявайки се лешоядът да разтвори криле.
Това не се случва, затова става и го изгонва. Момиченцето продължава да пълзи...
Кевин е в шок, пали цигара и сяда под едно дърво. Плаче и си говори с Бог. Не спира да повтаря: "Искам да прегърна дъщеря си, искам да прегърна дъщеря си..."



След като прекарва още един ден в Судан, Кевин Картър се връща в Йоханесбург. По това време Ню Йорк Таймс търси снимки от Судан и случайно купува неговата и я публикува на 26 март 1993.
Тя шокира целия свят. Превръща се в "икона" на африканскто страдание и болка.

Никой не знае какво се е случло с момиченцето, дори и самият Кевин, който напуска мястото веднага след това.

Западните читатели виждат едно малко момиченце. А в суданското село, където каца, Кевин е видял как 20 души са умирали от глад. Може би е можел да остави настрана фотоапарата си, за да помогне някак си (но тогава никога не би видял момиченцето); може би снимките му са могли да помогнат много повече, отколкото самият той като човек. Дали е трябвало да спаси момиченцето? Той е бил заобиколен от хиляди умиращи от глад дечица.
Когато е седнал под дървото и се е разплакал, то е било заради безсилието.
Това не е снимка на безсилие, нито на масов глад, нито на гражданска война. Читателите виждат едно малко момиченце.


След излизането на снимката му, фотографии, показващи глада и мизерията в Руанда, Сомалия, Хаити, Косово, заливат Америка. Те преобръщат американската представа за милосърдие и показват истината - хуманизъмът няма нищо общо с войските. Такива операции, въпреки моралните подбуди, винаги са политически.

През 1994 фотографът получава Пулицър, в писмо до родителите си пише: "Нямам търпение да ви покажа наградата. Това е най-скъпото ми нещо, възможно най-високата оценка на работата ми."

Кевин става много известен, канят го на всички събития в Ню Йорк, журналисти от целия свят се надпреварват да му взимат интервюта... Но той се чувства неудобно сред целия този блясък. В душата му се случва нещо на светлинни години от светските събития. Изпада в дълбока депресия.

Според приятелите му, Кевин започнал да мисли за самоубийство. Тревожел се най-вече за пари, как да свързва двата края. Взимал много наркотици и съвсем се бил отчаял.

Връща се в Йоханесбург, където заедно с приятели празнува победата на изботите на Нелсън Мандела. След празненството е намерен мъртъв. Два месеца след като получава наградата, мъртъв на 33 години.
Червеният му пикап е паркиран до малка рекичка, където си играел като дете.
"Много съжалявам", пише на листче, оставено в колата. "Болката в живота стъпква радостта до точката, в която радостта престава да съществува."

В бележката, която оставя след самоубийството си, пише също, че не е могъл да избяга от "ярките образи на убийства, трупове, гняв и болка" и "умиращите от глад ранени дечица", които винаги са пред очите му.

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.