страховете се уплашиха
благодарение на Уикипедия
Седях си сама на тераската, свързваща нашата стая и тази на Киро и Севи. Слънцето нежно залязваше, виждах лъчите като в клип на Air, пред мен беше морето, където плуваха лодки и яхти, а точно пред очите ми беше пристанището на Балчик.
Всичко ми беше толкова бавно, гледах как синята рокличка и ризката на Севи се полюшват на простора, наргилето на Киро се беше свило в ъгъла, сандалите на Севи я чакаха пред вратата с разкопчани каишки, готови да я посрещнат. Пликчето, на което пишеше храна, беше почти празно. Отвътре се виждаха четири пакетчета айс кафе Якобс, така ми се пиеше, но нямахме мляко.
Лятно спокойствие. Точно това беше в мен.
Онази сутрин разбрахме, че през нощта са ни ограбили. Докато сме били в стаята (3 на 3 метра като само леглото беше 2 на 2) и сме спели.
Бяха взели раницата на Васко, където имаше спален чувал и малко дрехи, а аз пострадах значително повече - телефона, mp3 player-а, лентовия Олимпус, жълтите очила, парите, личната ми карта, несесерчето за нокти Солинген, впоследствие се оказа, че са взели дори единия челник, като са оставили счупения.
Сякаш не се отнасяше за мен. Нито за някой познат. Просто нещо се случи някъде и някому.
Полицаите бяха невероятни.
"Нашият" се казва Николай Митев. Добрият полицай от филмите. Страшно мил, веднага ни запомни имената, разбиращ, загрижен (когато вчера Васко му се обадил, попитал как сме се прибрали, всичко наред ли е, пратил ми много поздрави). Не носеше униформа, а светли дрехи и часовник като на баща ми. Имаше нещо ангелско в него.
Другият, чието име не разбрах, също не беше униформен. При него давах показания, той беше страшен идиот. Само глупости, приличаше ми на един човек когото дори не познавам (Асен на Снежана :-)). Описа чантата ми като "платнена торбичка", на което аз се скарах:
"Това ми е чантата от бала, ей!"
"А, така ли, извинявай", пописа малко. "Платнена торбичка, която използвала за чанта на бала"
"Хахаха! Айде сега delete."
Друг полицай ми взе отпечатъци. "Отпусни ръце", каза. "Аз ще ги направлявам." Беше толкова нежен. Имах чувството, че пръстите ми стават прозрачни.
Дали това бяха знаци? Да не се привързвам към вещите си, да не си купувам несесерчета за нокти за 80 кинта, да сваля жълтите очила, които правят света слънчев и прекрасен, и да се вгледам в него, да го обикна без стъклото помежду ни.
Най-вероятно никакви значи не са били, въпреки това се чувствах чудесно. Спокойно и тихо.
Като разказвача от Боен клуб (Едуард Нортън във филма), който разбира, че едва когато си загубил всичко, си свободен да вършиш всичко.
Мисля, че крадецът е бил добър. На масичката, откъдето е взел очилата и телефона ми, имаше пачка пари в брой. 27 лева и 10 стотинки.
Оставил ги е.
Не ми трябваше пожар, в който да изгори апартаментът ми, пълен с дизайнерски сокоизстисквачки, за да стигна до това, до което стигна разказвачът.
Един малък морски обир беше достатъчен.
Абсурдното е, че преди това бяхме на палатки и после в пещерите на Камен бряг, където си оставяш нещата и те няма цял ден, Жоро и Ая казаха, че никога досега не е имало случай нещо да липсва.
Отивайки в града, всичко се променя. Там ходят други хора.
Седейки си сама на балкона, докато другите спяха, усетих как всичките ми страхове уплашено крещят: "И сега какво?"
Сборът от всички секунди вечер, когато съм била сама и когато съм се страхувала/ опасявала/ тревожила да не би някой да ми открадне телефона/ апарата/ плейъра или квото там, се събра в мъничка прашинка, което духнах срещу слънцето.
И гледайки най-високата мачта на пристанището тогава, взирайки се в неизмитото мастило по дланите си и изучавайки "уникалните" си пръсти, разбрах, че аз не съм уникална, но ясно осъзнавах, че този ден се случи нещо много важно.
