неделя, декември 30, 2007 

животът с васок



Дните си сливат в едно безкрайно шеговито и уютно пространство. Чудесно е, че е Коледа. Чудесно е, че не ходя на работа. И най-чудесно е, че и Васок не ходи в редакцията. Имаме толкова мили семейни дни. :-)

Толкова бяхме приказни двамата в Пасторанта онзи ден. Мястото те превръща в кукла, честно. Влюбващи са малките им чашчици с вода и домашните соленки, които ти носят без да си поръчвал. Стъклените буркани с дървени щипки. Широките аристократични дървени маси. Милите свещничета. Опаковъчната хартия и ножиците, закачени в хартиено пликче на столчето до вратата. Закачалките с прекрасни дрешки. Металният съд, откъдето сам си взимаш прибори. Високата черна бутилка със зехтин. Тихата нежна музичка. Топлината. Старинните полюлеи. Завеските на стъклото откъм улицата. Менюто, защипано с дървена щипка. Книжките в тоалетната.

После - пак двамата - в Кафе дел Мар. Аз се зачитам в книжката, а той есемеси яко. Не си говорим, но се докосваме с колене. После се смеем. Ама много, много се смеем. С голямото хахаха, както обичам да го наричам. Сервитьорката и барманката се споглеждат. Носят ни сметката. А ние се смеем още по-силно. Плащаме, но не ставаме.

Минахме през Петте да вземем Жоро, в когото все повече се влюбвам. Прекрасен е, толкова мил и интересен. Научавам, че е завършил философия преди няколко години. "Ама как така, аз си мислех, че си колкото нас!"
Смее се като Били и Паша и сякаш казва "ее, много мило, но аз никога вече няма да бъда на двайсет" и усещам някаква носталгия.
Но както и да е - в таксито си говорим за пиар и реклама. Давам му идеи за проекта, който трябва да пише.

Качваме се у Васок, тъкмо палим жълтите лампички и Севи идва. Васко отива да я посрещне и с Жоро чуваме най-хубавите искрени смеховее. :-) Не знаехме какво става там, но усещахме колко е хубаво и любовно.

Към 4am си отивам и тук вече дните тотално се сливат. Tази сутрин извиках "Васко, да не искаш да кажеш, че вече е утре?!"

Защото вчера отново бяхме заедно.
Аз бях в една приказка през деня, довърших, написах текста и излязохме след 12 вечерта може би. Отидохме на пазар, после имаше вечеря на свещи, бавно и протяжно. За първи път от много време - скрабъл и смях с речника. Забравили сме да смятаме и това ни затруднява играта. След десетина секунди мислене 6+8 се превръща в 7+7 (според мене) и 10+4 (според Васко). После четене, чертежи, ах, толкова семейно, аз даже бях с домашни дрехи. Котетата минават и ни настъпват. И двамата си лежим и всеки си мисли нещо, пише, чете или измисля, намигаме си от време на време, смеем се и се обичаме.
Ах, толкова хубав смях има тези дни, най-веселите и добронамерени шеги.

Не можем да повярваме, когато става 6am. Предлагам скоро да гасим лампите. Лягам си без да си мия зъбите и лееко заспивам. Потъвам във възглавницата сякаш и се оставям. Васко е легнал по-късно, но се е събудил преди мене.

Ставаме след 3pm и гледаме небето. Пластове облаци и нищо не се вижда. Мъглата е прегърнала света. И някак прави всичко това уютно. Голите клони леко се полюшват и е черно и зимно. Чай и препечени филийки, няма по-вкусна закуска. Очите ни светят, вече не сме сънени. Очите ни обичат света и са широко отворени за него.

четвъртък, декември 27, 2007 

-очите ми светят дяволито-


малка галерия

В един от пакетите под елхата - ми точно пакет си беше, как да нарека кафявия дебел картон от amazon? - открих The Guerilla Art Kit. За книгата разказах подробно тук.
(И малка вметка - ако се интересувате от книги, хвърляйте по едно око на блога на курса, щото напоследък пописвам там.)

Та Кери е магьосница. Забавна провокаторка. През цялото време, докато четях, тя ме боцкаше тук и там, гъделичкаше ме, разсмиваше ме и караше очите ми да блестят дяволито. :-)

Книгата е чудесна и има идеална цел - дава идеи, защото се стреми да те събуди, да те развихри, за да създадеш магия.

Светли добре ми се посмя, като разгледа нещата, много било детско. Смях се с него и аз (хубавия смях се предава обикновено :-)).
Но аз наистина вярвам в това. В малките детайли, които може би ще забележиш след месец, но ще те разплачат от радост (намиг!).

Снощи бяхме на гости у Васок. Съвсем случайно той извади отнякъде един лист.
Преди години прочетох ето този постинг на Андреа Superhero. Той толкова много ме впечатли, че го преведох специално за Васко и му го подарих.
Беше прекрасно да го прочета две години по-късно. Осъзнах колко много съм се променила.

А напоследък много правя такива неща - събуждам зимния град с жълти слънца или оставям тайни бележки по колите. Откакто Кери ме погъделичка, тоест от Коледа насам, нощем вилнея с ножица и хартия.
И сега до мен има много неща по пет. Някои са еднакви, други са вариации на тема.

Защото е прекрасно да получиш. Мистериозна бележка с покана от човека, от когото най-малко на света си очаквал подобно нещо. Бележка с целувки, залепена на хладилника. Шоколадово яйце в обувките си сутрин. Книга с панделка в чантата. Мила бележка до леглото на този, който е заспал преди теб.

Но още по-прекрасно е да дадеш.

вторник, декември 25, 2007 

весела коледа



От години сутринта на Коледа е една и съща. Всички спят до късно, но все пак стават преди мене. Пият кафе и един по един идват да ме будят. Светли е най-настойчив и в крайна сметка успява да ме изкара от леглото преди 2pm.

Тази година елхата беше малка, а пакетите - големи.
Надявам се и при вас да е било така. :-)

събота, декември 22, 2007 

бистра от сутрин до вечер

Когато успея да стана рано, обикновено ми се случва вълшебен ден. В тази връзка искам да благодаря на всички приятели, майки, учители, асистенти, актьори и работодатели за това, че понякога ме принуждават да го правя. :-)

Вчера се успах само с един час и някак успях да стигна до УАСГ с дузина донъти в ръка съвсем навреме. Посрещна ме един блестяящ човек, хихихи, качи ме в кабинета си горе, където има балкон с умрели прилепи и откъдето се вижда целия Долен Лозенец.
И изведнъж светът става много голям, даже не мога да го видя, въртя се на стола и се смея. И се възхищавам.

В 2pm се оказах на Любен Каравелов с Програма в ръка и четири часа до премиерата на Г.Г. И тогава го видях - моя филм! 2.30pm в ЕБКЦ, La Mala Educación на Алмодовар.
Не знам как, наистина не знам, но успях да стигна пеша за двайсет минути и даже имах време да пишкам. Оказа се нещо като частна прожекция, защото бях съвсем самичка в салона. Всъщност в салона нямаше никого, защото аз бях във филма.
Давам му десетка и отказвам да се чудя как така съм допуснала да се случи да не го гледам досега. Алмодовар в най-добрата си форма - травестити, семейни отношения, насилие, история в историята, призраци от миналото, наркотици - определено най-хубавият му холивудски филм (тия от 80те не ги броя). Силно препоръчвам в случай, че сте пропуснали. :-)

Излизам от киното и преглеждам пропуснатите си обаждания. Оказва се, че Васок и Цецко-Пецко са съвсем наблизо. Вървим едни към други и накрая се крием зад един стълб. Беше лудо, в страхотно балонче влязохме с Васко. Цецко беше само фон и нещо, на което да се смеем. Толкова бяхме някъде, че никой не си спомняше как от Борис сме стигнали Ангел Кънчев.
Заведох ги в старата баничарница, за която писах наскоро, и всички доволно облизахме пръсти.

Обратно на Попа, където вчера беше най-ужасното място, което мога да си представя (не мога да разкажа, ако не сте били там вчера, няма да разберете). Чакам Ирен и слушам Vertigo.

Посетихме с нея премиерата на Коледните истории, Г.Г. ме помнеше и каза здрасти. За съжаление не беше много интересно. Георги Лозанов издаде края на всички истории (две от четирите вече са публикувани, пфу!), започна три абзаца подред с разбира се и общо взето успя да ни отегчи.
Иначе беше мило - имаше меденки и греяно вино с карамфил и канела.
Не останахме за тях обаче.

Случайно се озовахме на една много специална премиера, за която не знаех. Седях на масата и се червях, правех физиономии и общо взето много се притеснявах, докато не хапнах малко рататуй и коледна супа и не разбрах, че всичко просто е. Нещо ме доведе там - вярно, далеч по-прозаичен повод, но все пак.

После у Васок имаше подаръци, деликатни жълти лампички, истории от един ашрам, малки бонбони Линд в метална кутийка, истински компот от череши и един нов прекрасен човек. :-)

понеделник, декември 17, 2007 

трохички



Тия дни имаше домашен компот от малини, караоке и писане и четене на дъълги писма.

Днес не ми се получи киното в НАТФИЗ. Пускаха курсови работи, които не ставаха за гледане, затова бързичко си тръгнах.
Бях гладна и си избрах баничарницата на Ангел Кънчев и Гладстон. Не знам как се сетих за това място.

Стоях права до прозореца, докато ядях най-вкусната софийска баничка на света. Гледах разсеяно кръстовището. Случи ми се някакво връщане във времето. Спомних си една зима - бях трети клас и ходех на курсове в СМГ, когато веднъж Светли ме взе. Вървяхме по Славейков, свихме по Гладстон и влязохме в една топла дървена прекрасно ухаеща баничарница. Стана ми толкова мило - мястото почти не се е променило.

Имах малко пари и реших, че днес е денят да си купя дрешки. (Това е нещо, което отлагам от месеци.) Влязох в моето любимо магазинче и просто се разходих. Там музичката винаги е нежна, мирише на свещи и продавачките говорят тихо.
Имах огромен успех в шопинга, няма как да не споделя. :-) Купих си толкова прекрасни момичешки дрешки. :-) И така ми се докара хубавото ми червено колелце. Прииска ми се да си полежа на слънчице край езерото с лилиите.
Пуснах си Mazzy Star и замечтано се запътих към факултета.

Доста се бях объркала, защото не очаквах да стана свидетел на това, което се случи. Не че беше лошо, даже в една част от времето искрено се забавлявах.
Карбовски, Калин Терзийски, Стефан Иванов и Тома Марков.
Нещо като четене. Претъпкана зала и яко простотии.
Добре, че болните си останаха вкъщи. Нямаше да им хареса.

събота, декември 15, 2007 

сутрин



Вчера Ирен излезе с невероятното предложение за среща петък сутрин. Беше толкова екзотично, че веднага се съгласих.

Заспах към 6am, макар че заспах е доста далеч от това, което ми се случи.

Както и да е, събудих се страшно бодра. Навън имаше сняг.
Изкъпах се спокойно, даже имах време за интернет и безцелно мотаене из къщи боса.

В крайна сметка тя закъсня с един час, но аз не забелязах. Седях си на беличко и топличко, разглеждах снимките от изложбата Америка през 60те, пишех си в тефтерчето и тихичко се смеех.

Благодаря ти, Ирен! :-)

четвъртък, декември 13, 2007 

зимни дни



Някои дни започват специално.
С естествено събуждане, без да те е яд, че си се успал за толкова-важното-нещо.

Днес със Светли станахме към 12. Беше толкова мила семейна сутрин. Аз ям грейпфрут права до мивката, той седи на масата, дори няма нужда си прави кафе. Сънени сме и сме боси. Обсъждаме коледните подаръци. Къпем се един след друг и той ме кара до факултета.

Влязох в поредния ден от медийния панаир, седнах тихо на стол до стената и само няколко минути след мен влезе и Елица. Махнах й радостно да дойде при мен и някак видях прекрасния ден, който ще имаме заедно.

Послушахме малко от семинара и на почивката предложих да отскочим до галерията за чуждестранно изкуство. Вчера не успях да видя изложбата за Америка през 60те, а мислех, че събота е последният ден.
(Преди минути обаче видях, че я удължават до средата на януари, препоръчвам!)

Беше тясно и имаше много хора, все млади и модерни. Аз също разгледах, но не се бутах много - долу се продаваха албуми с всички снимки плюс текстовете към тях. Чудесно издание, много се зарадвах, че са го направили. Редно е да има, винаги е редно да има.

Вместо това наблегнах на другата изложба горе - някакви архитектурни проекти с макети с мънички човечета и всичко останало.
В началото разгледах небрежно - прииска ми се някой архитект да ме разведе и да ми разкаже. После прочетох името Норман Фостър, което за голямо съжаление, и мое, и твое, не ми говореше нищо. Чак когато видях, че пичът вчера е бил в УАСГ, се засмях и преживях едно голямо аха! - как се връзват нещата, не е истина просто.
Стана ми мило и вече заразглеждах с много по-голям ентусиазъм - снимките, скиците, макетите и адски се забавлявах. :-)

После с Елица се върнахме във факултета, за да свършим една тайна работа. (Хихихи, аз отново се вихря. :-)) Нямаше вече време да влизаме в медийния панаир, затова я заведох в индийския на 11 август, където ядохме, пихме и се веселихме.

Изпратих я до Руската църква, където тя имаше среща с брат си, а аз пресякох неправилно и влязох в Онда.

Ах, толкова са хубави тия дни, че днес бях с къси ръкави под якето. :-)
Уж зимни, а топли отвътре. Тихи, спокойни и бавни.

Вчера, след като се видях с Тиодора, отидох в Дънкин Донътс, поседях си, почетох за Ван Гог и истински се наслаждавах на това да бъда сама.
После направих едно вечерно кино. Гледах Легенда за пианиста и тотално влязох във филма. Бях се завила с якето си и ме нямаше. Прекрасно, прекрасно. :-)

Излязох и ми беше тихо. Изядох една мандарина и видях, че имам няколко пропуснати обаждания, но не ми се говореше. Обикновено след кино не ми се говори.
След малко чантата ми отново завибрира, реших да вдигна все пак.
Няколко обаждания по-късно успях да случа една среща, която замислям отдавна. И беше добре, много добре даже. :-)

вторник, декември 11, 2007 

втори медиен панаир



Ей, срамота! Уча в най-добрия факултет, а чак днес разбирам, че тази седмица има медиен панаир.

Отидох почти случайно, влязох закъсняла и заварих претъпкана зала. На масите отпред се смееха Георги Лозанов, Ники Кънчев, Кристина Патрашкова и Дим Дуков. Течеше дискусия за риалити форматът.

Стоях права през цялото време, но ми беше толкова интересно, че това нямаше значение.
Смеех се тихичко на умните шеги, а на места цялата зала избухваше в смях.
Беше хубаво, защото наистина се получи това, което би трябвало - разговор.

Хареса ми толкова много, че останах целия ден.

Сега нямам време да пиша, затова само накратко - програмата продължи с дискусия за разследващата журналистика, представяне на Пари, dnes.bg и Его.

Много, много интересно. Утре пак. :-)

качих малко снимки, помагайте с имената на героите. :-)

 

virgin са сладури

понеделник, декември 10, 2007 

панаир звучи весело и пъстро


по-голям размер

Панаирът на книгата свърши вчера.

Бях на същия щанд, на който и пролетта, но този път ми хареса много повече. Нито веднъж не ми стана тегаво и скучно.
Толкова е хубаво, като някакви хора минават. И ме разхождат по етажите или навън (при това без яке! :-)), разказват ми за електронните книги, носят ми локумки, списания или просто идват при мен.

Влюбих се в прекрасните швейцарски книжки, които не се продават; в изложбата на снимки на Стара София, които разгледах два пъти в рамките на един час; в илюстрациите на Животни без зоопарк на Джани Родари, която ще излезе до дни; в мацката от информацията, която каза "оо, не съм чула, че Джани Родари ще идва!"; в голямата книга за Фрида Кало.

Вчера видях двама души, които не мога да нарека приятели, но които много обичам. Така им се зарадвах. Но не ги дръпнах за якетата, не им махнах, не им се усмихнах.
Не знам, стори ми се, че така трябва да бъде.

събота, декември 08, 2007 

детски игри



Изумително е колко много може да се забавлява човек с малко пластилин.
Вчера Марина беше моята фея.

Купувам си детски книжки и се плезя от щастие.

неделя, декември 02, 2007 

мистър Хайд

Господин Грива е доктор Джекил и мистър Хайд.
Днес беше мистър Хайд.

Събуди ме в 7.30am, за да ходим на ски. Ах, така се зарадвах! Още бях сънена, но се залиивахме от смях, нищо друго нямаше значение - нито това, че нямам грейка ("ще ти донеса"), нито това, че колата му не запали ("ще ходим с такси"), нито дори, че много ми се спи.
Скочих весела от леглото и бързо се облякох.

Денят всъщност беше ужасен. Наистина не ми се говори.
Освен това този човек ме изумява с лошо и чистосърдечно си признавам, че успява да извади най-гаднярското у мен.
(Отново станах истинска Марта).

Седяхме в чайната на Алеко, тялото ми пулсираше отвътре и бавно усещах как у мен се заражда едно ужасно чувство - на отвращение и - хм - чак ненавист едва ли, но нещо много близко. Появи се едно много специфично дишане. Така дишам, когато правя няма да ви кажа какво. И това дишане означава, че нещо не е наред. Много ясно го видях.

Той излезе да пуши (той вече пуши, тц-тц-тц), а аз се обадих на един бял човек. Мисля, че го направих не за да дам, а за да получа.
И то се случи - ах, такава радост и толкова любов! :-)
(благодаря ти! :-))
Когато се върна, ме завари друга.

Уф, на връщане взехме автобус и там вече стана кърваво.
Ядосах се толкова много, че просто слязох.
Беше 5.50pm (от 6pm съм на работа в театъра), а аз се озовах със сто лева на цяло в Горна Баня, където не минава нито едно такси.

Много закъснях за работа, разбира се, но някак влязох в обичайното. Което в случая беше толкова уютно. Това аз, където лошото е просто нещо, което се случва там някъде и аз нямам досег с него.

Възмутена разказах на Емо и Мила и мисля, че реакцията й намести света отново.
"Ама, Бистрее", каза развълнувано, "недей да се виждаш с него!"

Той обаче пак се намеси и в 10pm ми каза, че много спешно му трябвал телефона в кабинета на Страхил. "Добре", казах троснато, "ще ти пратя есемес".
След секунда се обади пак. Не бил същия номер. Нямам друг. А аз къде съм сега.
"Не е твоя работа", казах и затворих.

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.