tag:blogger.com,1999:blog-89934622024-03-08T04:10:36.626+02:00Disarm you with a smile.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comBlogger574125tag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-9794826928306641092009-11-24T04:51:00.005+02:002009-11-24T05:52:21.324+02:00избълбук<img src="http://farm3.static.flickr.com/2533/4129285749_7ff4221df4.jpg" /><br />снимка, дело на Теди<br /><a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/4129285749/sizes/l/">за да ме виждаш по-добре</a><br /><br />Дросето е написала <a href="http://droseto.blogspot.com/2009/11/der-geschmack-von-apfelkernen.html">много, много хубав пост</a>, та в цялата лудница в близките седмици вместо да се възползвам от 4-те си часа сън за днес, внезапно ми се дописа.<br /><br />Не ми е мъчно, че пораствам - обратното - радвам се, че имам възможността да го правя постепенно и съзнателно да наблюдавам процеса. Тръшкам се и плача понякога, чувствам се изгубена и екзистенциално сама, но разбирам, че това е част от пътя, затова преживявам спокойно с едно наум. Сега ми харесва, защото вече съм готова. Предполагам, че така е редно - сам да излезеш от какавидата си, а не някой да я скъса, когато си твърде крехък и ти се налага да заякваш в крачка. Но и това си има причини, не ще и дума. (Здрасти, Севи!)<br /><br />Чудя се и какво да правя с този блог. Той беше хубав и аз го обичах. Обичаха го и други хора, които аз също после обикнах... Но не ми трябва повече - не ми е интересно да си записвам, да правя дълги, дълги списъци, цели романи, макар че понякога все още се изкушавам - какво ми се случва, какво си мисля, как се чувствам, защо и колко, как си прекарвам моите мили безгрижни есенни/ зимни/ пролетни/ летни и пак есенни дни, какво съм прочела, колко прекрасни хора ме обичат и колко повече ги обичам аз също, колко се обичаме с него, разбира се, но за какво да го мисля, когато си е тук всеки ден. Аз съм тук. Да наблюдавам себе си и да анализирам, да се обвинявам, че още не съм достатъчно голяма - досадно ми е вече. Като <a href="http://ejjjik.blogspot.com/2009/08/peach-tale.html">плод, който чака да узрее</a> се чувствах, а веднъж Асен ми каза, че за да узрея, трябва да стоя на слънце, а не да се крия на сянка.<br /><br />Не че ми трябва точно в момента за нещо сериозно, но се "одързостявам". На доц. Табакова е думичката - харесах я след 20-минутен телефонен разговор как трябва да се одързостя. И сега ми става страшно в корема. Да говоря пред толкова хора, медии, конференции, премиери. Убеди ме. Прииска ми се да изсмея на страховете си. Мен ужасно ме е срам от непознати хора. Или мълча, или говоря три пъти по-бързо от обикновено. Не ме вълнуват местата с много хора, не ми е и комфортно. Толкова други неща има за разбиране и живеене. И те просто не стават с всички.<br /><br />А те са чудесни, наистина - моите близки. Но вместо пасивно да благодаря, че ги има, предпочитам да мисля с какво мога да им бъда полезна. Терзае ме тази отговорност, когато я осъзнавам, защото ми е доста трудно да я нося и живея.<br /><br />Не мисля, че тези връзки, които сме имали, се късат. Просто нещата стоят на пауза, докато не дойде пак времето. Трябва нещо да се случи - да пораснем и да се видим по нов начин. Доста по-различно е тогава. За снимката горе ще стане дума съвсем скоро, засега ми е просто радостно, че се срещнахме, мила моя Теди, като възрастни. Или почти - аз още не съвсем. :-)<br /><br />Иначе за какво ми е да снимам малките чудеса, малките красоти, смехове, щастия. Бесовете, тъмите, досадите, празнотите - ами тях никой не ги обича. Продължава да ме дразни този двоен стандарт. Щрак. Щрак. Щрак. С фотоапарат, бои, думи и дори наум. Колко е смешно да въздишаш по тези малки красиви неща, които дори не са твои и които реално нямат никаква връзка с това, което си, освен да ти губят времето. Момичешки игри на принцеси и капризни котки... Че и да ги споделям със света. Кому е нужно?<br /><br />Последно - мило мое чувство за хумор, върни се! Додея ми тази сериозност с тези кратки ясни изречения и мисли. Но разбирам - вместо да те викам, аз трябва да ида при тебе. И това ще стане с по-сложни мисли. И по-сложни сънища. И по-сложно живеене. И с повече лекота. Чакай ме, идвам!Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-57690193824271530782009-10-24T00:05:00.008+03:002009-10-24T02:22:27.690+03:00sleepyhead<img src="http://farm3.static.flickr.com/2429/4037586229_338be091f0.jpg" /><br /><br />Лепя ги насам-натам вече цял месец, за да се подсещам. Наистина - трудно е да се държиш буден, когато си свикнал да си такъв поспаланко.<br /><br />Но събудиш ли се веднъж, ехаа! Няма го това у тебе, което обикновено ти пречи, отстъпва във възхита крачка назад, наблюдава - ти ли си този, на когото главата ще се пръсне от идеи; този, който чете, пише, мисли, рисува, реже, лепи, готви, върви, слуша, наблюдава, работи; който в един момент внезапно <span style="font-style: italic;">разбира</span>, че е на пътя и че за да го върви, трябва да бъде буден.<br /><br />Абе не ми е ново това, но защо скоро след това всеки път пак заспивам?Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-7999222194801733772009-10-10T03:58:00.004+03:002009-10-10T04:33:33.242+03:00нова галерия в града!От скоро нашата спалня/ студио стана и галерия. Заради акустихата закачихме специални пана. Криско поканихме на вечеря, измислих меню. Помагах и аз за лепенето. Както дълго не исках да ги поръчваме, изведнъж ми стана забавно.<br /><br /><img src="http://farm3.static.flickr.com/2488/3996271139_0988623f72.jpg" /><br /><br />Собствена галерия да имам. Да правя неща по-често. Правенето ми липсва във всички аспекти. Може да каня приятели на изложби, хаха.<br /><br /><img src="http://farm3.static.flickr.com/2483/3996272587_258fc2e143.jpg" /><br /><br />Друга ще бъде официалната първа изложба. Няколко снимки избрах и направих. Това горе е неофициалната първа <span style="font-style: italic;">творба</span>. Някой счупи 3 чаши за по-малко от седмица. Закачам се.<br /><br />Боичките ми ги купи Боби от едно любимо ъглово магазинче в Пловдив в началото на стария град. Разглеждала бях работи на <a href="http://www.mairakalman.com/home.html">Майра Калман</a> няколко дни по-рано и се вдъхнових. <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/3814865096/">Едно лъвче</a> нарисувах с акварелни моливи. После поисках и боички. Всичко ми купи. И <a href="http://www.mairakalman.com/elements.html">книжка</a> даже. Много е красива, не съм я започнала още, а си поръчах <a href="http://www.goodreads.com/book/show/627055.The_Principles_of_Uncertainty">още една</a>. Лакомия.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-19546348047045630912009-09-08T11:33:00.004+03:002009-09-08T16:39:49.264+03:00логично есенно<img src="http://farm4.static.flickr.com/3450/3893992260_bc2d88fd5d.jpg" /><br /><br />Преди няколко години бях забравила да се разболявам. Защото то е нещо, което можеш и <span style="font-style: italic;">затова </span>правиш. Няколко години без дори една настинка. Знаех го така, както знам, че не ям месо – няма просто как да ме изкуши, отминал етап е това за мене. Така беше и с боледуването. Носех си знанието и то така ставаше. (Между другото тази тактика работи и при отказване на цигарите, каза ми една майка, която... ами в момента пак пуши.)<br /><br />Въпросът въпросът на <span style="font-style: italic;">аз това – аз иначе</span> ме занимава тези дни. Може би защото пак съм болна. След цяла седмица на Средиземноморието боса и по бански, си купих едни брутално люти ментови бонбонки от летището и още преди да слезем с два ескалатора до гейта, вече знаех, че съм болна.<br /><br />Посрещна ме тук първият есенен ден. Стана ми хубаво. Спахме цял следобед. После станахме и си направихме голяма кана чай – заради разболяването уж, но май заради есента. Облякох подходящи дрехи – тениска моя, негова блуза и пижама, обух и чорапи – и започнах да боледувам. Температура, гърлобол, сополи, кожа, болезнена при допир и мускулите –- нали се сещате. Гледах дървото навън все за по 4 минути – докато чаят се запари (после две супени лъжици захар и изстискан половин лимон) – ами съвсем есенно беше. Хубаво есенно. Спаружени кафяви листа, ама какви яркозелени бодливи къщички на кестените! Логично есенно. Като дошла навреме промяна. Излязох май на следващия ден и залепих един плакат с голямо кафяво листо и надпис, който ако видите – видите.<br /><br />А впрочем мама ми припомни после как да се лекувам сама. С масаж отстрани на носа. Двата показалеца поставяте посредата горе-долу, там, където хрущялът се превръща в кост. С леки кръгови движения ще намерите двете точки, където много боли. Масаж през около час ви гарантира бързо излекуване. Междувременно мажете нослето с кремче за настинки. Или може би – е, не, това е толкова детско! - инхалации над гореща купа с лайка? Завивате се с кърпа и дишате, дишате.<br /><br />Абе струва ми се, че яхнах един облак. Ама не точно <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/3893204541/sizes/l/in/photostream/">като бабата</a> горе - яхнах го, за да го направлявам, не съм легнала да се возя.<br /><br /><img src="http://farm4.static.flickr.com/3428/3893991386_111cc92157.jpg" />Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-81359200675367356192009-08-12T16:38:00.003+03:002009-08-12T17:38:11.806+03:00peach tale<img src="http://farm4.static.flickr.com/3579/3814866538_cee9a6b163.jpg" /><br /><br />Ами да, май това е откритието на седмицата! (Другото е как не мога да престана да се моткам, но то не е никак ново.)<br /><br />Всъщност много е неприятно да знаеш някои неща, които още не искаш да знаеш, защото искаш още малко да си малък. Това знание отнема от красотата на тези мимолетни влюбвания (каквото влюбване имам в дърветата напоследък), защото ги принизява. Просто изведнъж ми се струва смешно да пиша и мисля за праскови, когато знам някои конкретни неща.<br /><br />Но така или иначе - понеже отново прекарахме няколко дни на хубавата вила (където преди месец-два за първи път ядох кайсии, паднали на земята), поради напредването на лятото, вече беше време за късане на плодовете направо от дървото.<br /><br /><img src="http://farm4.static.flickr.com/3475/3814056805_d2985163c8.jpg" /><br /><br />Ами за мен беше наистина вълнуващо! Много специално преживяване. Мушкаш се между клоните, пчелите бръмчат, листата се поклащат от вятъра, слънцето ти намига, протягаш се на пръсти и стигаш някой топъл зрял плод. Просто го държиш в ръка и питаш дървото дали иска да ти го даде.<br /><br />Сигурно и мен така нещо ще ме откъсне, когато съм узряла и съм готова да сляза. Или някоя буря ще ме събори на земята, ако не побързам.<br /><br /><img src="http://farm4.static.flickr.com/3445/3814865808_5682a09fa2.jpg" />Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-17181414712401919612009-07-10T20:55:00.001+03:002009-07-10T21:00:24.574+03:00да бъде ден!<img src="http://farm3.static.flickr.com/2664/3707505168_e602cf1dcf.jpg?v=0" /><br /><br />Имам си ново любимо време на денонощието!<br /><br />За нощно пиле като мен е истинска изненада да открия, че първите светли минути са дори по-приятни от непрогледната и тайнствена тъма. Някак вълнуващо е да наблюдаваш и дори активно да участваш в <span style="font-style: italic;">началото на деня</span>!<br /><br />Онази сутрин не се сдържах и излязох навън! Ах, толкова е тих и хубав кварталът рано, рано, рано сутрин. Прозорците са тъмни, всички все още спят. Идеално време е за <a href="http://publishing-su.blogspot.com/2007/12/be-change-you-want-to-see-in-world.html">тайни партизански неща</a>, защото хем няма от кого да се притесняваш, хем светлината дава усещане за безопасност.<br /><br />Вървя спокойно. Разсейвам се. Изследвам малките улички, губя се в дворовете, милвам дърветата, намирам преките пътища, ахвам на малките си открития и... оставям своя малък отпечатък в средата (напоследък най-вече с тебешири).<br /><br /><br />Всъщност преди няколко седмици, при едно такова <span style="font-style: italic;">посрещане на деня</span>, ми хрумна знаменитата идея да изживея следната експериментална седмица - 7 дни без електричество!<br /><br />Не е свързана с екология идеята ми, а с връщане на тялото ми в естествения ритъм на планетата, диктуван преди всичко от слънчевата светлина.<br /><br />Разбира се, извън града това е далеч по-лесно за осъществяване и аз съм го правила, когато съм била за по-дълго на палатка. Интересно ще ми е обаче как ще поживея без ток тук. Защото това изключва телефони, фотоапарати, компютри, осветление, музика, печки, миялни, перални, прахосмукачки, хладилници, вентилатори в банята, епилатори, кафемашини, звънци, ескалатори към Пикадили, каси в супермаркета, трамваи, банкови услуги, ксерокси, вратата на факултета и дори всички светофари.<br /><br />Снимките ще ми липсват вероятно, както и със сигурност хладилникът. Другото обаче предполагам, че ще бъде лесно - колело, книжки, мисли, идеи, сурови плодове и зеленчуци от пазара, ядки и непрестанно празнуване на <span style="font-style: italic;">деня</span>!Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-16109876030556014982009-07-03T20:57:00.003+03:002009-07-03T21:02:33.100+03:00плът и кръв<img src="http://farm4.static.flickr.com/3130/3684900510_f3d8d02619.jpg?v=" 0="" /><br /><span style="font-size:100%;"><a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/3684900510/sizes/l/"><span style="font-style: italic;">за да ме виждаш по-добре</span></a></span><br /><br /><br />След тоталния провал на първото ми "истинско" интервю, вървях по Борис и се чувствах толкова <span style="font-style: italic;">глупаво</span>. И понеже от месеци отлагам и все не подреждам подходящо деня си, реших, че именно днес мога да направя нещо хубаво. Не за себе си, не за него или нея, не дори за теб, а просто за <span style="font-style: italic;">някого</span>.<br /><br />Това преобърна всичко.<br /><br />Изключително смислено се почувствах от идеята за тази безвъзмездност, безусловност и анонимност. Нямаше ме <span style="font-style: italic;">мене</span>, въпреки че уж лежах и се усмихвах, имаше го тялото ми, готово да бъде раздадено.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-62553516485057751752009-06-29T10:24:00.005+03:002009-06-29T10:36:37.599+03:00машина на времето<img src="http://farm4.static.flickr.com/3346/3671183074_4d05e6fe42.jpg?v=0" /><br /><br />За да отпразнуваме първата отпуска, която моят мил си взима, <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/3670226189/">вкъщи тайно украсих</a> с ръчно правени парти-гирлянди (да, много <span style="font-style: italic;">семпло</span>, добре го каза, мерси!). Отдавна ми беше обещал, че ще ме заведе на чудесната вила, където като малък е прекарвал ваканциите си.<br /><br />По-градско дете от себе си не познаваме. Никога не съм имала нещо от рода на село, вила, къща, дори палатка. Прасета съм виждала само веднъж, а от кокошки ме е страх. Джанки съм брала от дървото зад блока, а дива ягодка си откъснах миналата седмица в Клуба на архитекта на Кракра.<br /><br />Въпреки това напоследък доста ми допада идеята за лятна къща. По едно време даже исках да живея в такава - да чета, пиша, снимам, рисувам, готвя, измислям, да каня приятели <span style="font-style: italic;">от града</span> и да им правя шопска салата с току-що набрани домати биволско сърце. Всъщност бях обсебена от тази идея, най-добрият редактор дори вероятно ще си спомни един мил и наивен разказ с подобна тематика, хаха.<br /><br />И така - още когато с моя мил се качихме в колата, пуснахме <a href="http://www.myspace.com/dubalkansky">диска с кукерите</a> и аз сложих кафявите си очила, разбрах, че ще си прекараме славно!<br /><br />Вълнувах се ужасно, защото това не беше просто пътуване за уикенда. Той щеше да ми покаже своето детство! Няколко дни по-рано прочетох <span style="font-style: italic;">Вино от глухарчета</span> на Рей Бредбъди и си припомних детските лета такива, каквито никога не съм ги имала - река, прашни пътеки, светулки, съседи през оградата, череши направо от дървото.<br /><br />Верно - имах гуменки, малка горичка зад блока, любими дървета за катерене и кола до Витоша. Едно време не знаех какво пропускам и ми харсваше. Всъщност имах чудесно софийско детство, но то ме отдалечи от природата и до днес ми е <span style="font-style: italic;">малко </span>некомфортно в нея.<br /><br />Къщата се оказа много хубавка. Проектирана лично от дядото, бившия главен архитект на Пловдив, който наскоро почина. Три етажа, но не особено голяма. Доста прилича на вилата в Черноморец, която Севи и Васко със сигурност си спомнят. Още в първите ми 5 минути вътре, една оса ме ужили. <span style="font-style: italic;">О, не, Къщата не ме харесва</span>, казах си тъжно, но после се оказа, че греша. Градината е малко повече от декар и в добрите си времена с била една от трите най-хубави във вилната зона. Днес е запустяла, защото няма кой да я поддържа.<br /><br />Въпреки това - на земята си намерих кайсии и с наслада ги изядох. За човек, за когото плодовете идват от магазина, това е истински вълнуващо. Разузнах освен това наоколо. Слях се с природата. Лазиха ме мравките, бръмчаха около мен пчели, падаха круши от дърветата, поклащаха се цветята, боцкаха ме тревите, милваше ме вятърът. Седнах да си <a href="http://www.goodreads.com/review/show/61050399.">почета</a> и осъзнах какъв гост съм в тази градина и въобще в този свят!<br /><br />В останалото време се разхождахме наоколо и често спирахме: Ето тук играехме мач, по този покрив се катерехме, това беше любимото ми дърво, тук баба правеше салатата, тук живееше най-добрия ми приятел Любчо, на тази поляна паднах и ми остана ей този белег... Страхотно е да можеш да споделиш с някого несподелимото! Да си вече голям, но да се върнеш, за да продължиш приказката. Да я пишеш с другиго.<br /><br />Когато вечерта си легнах до моя мил, го прегърнах с две ръце!<br /><br /><br /><a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/sets/72157620568031721/detail/"><span style="font-style: italic;">тук започва малка виртуална обиколка</span></a>Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-70197183013162721042009-06-21T16:43:00.001+03:002009-06-21T17:02:18.898+03:00на ези или тура не ща да играя<img src="http://farm4.static.flickr.com/3403/3640243149_6cd300c5d9.jpg" /><br /><br />Направо си е лято вече. Карам колело, излежавам се в парка, пия сокчета от <a href="http://www.fixmix-culture.com/">fix-mix</a>, нося сладурански ризки, посрещам изгрева, чета по книга на ден, рисувам с тебешир по асфалта, поливам цветята, правя ирландски кифлички, замислям хиляди <a href="http://www.kerismith.com/blog/archives/000079.html">партизански</a> лудории...<br /><br />Но вече нищо не е същото. Не ги издигам в култ тези неща, не те осмислят деня ми.<br /><br />Именно безкрайното щастие ми показа, че не то е върхът, нито смисълът, нито дори пътят.<br /><br />Не че нещо - щастието е супер и аз със сигурност го харесвам. Безгрижието, лекотата, любовта, смелостта, смехът с всички зъби, широко отворените очи - големи и приятни са, няма какво да се лъжем. Притеснява ме обаче онази представа за щастието, която ни се натрапва ежедневно от билбордове, книги и <span style="font-style: italic;">духовни </span>учения. В най-добрия случай човек е щастлив просто докато... изведнъж вече не е щастлив.<br /><br />Чух онази вечер нещо, което ме изненада - тъгата е мисловен модел, с който човек преживява отново и отново моментната си болка и я разтяга до безобразие. Затова животните не страдат, тях само ги боли <span style="font-style: italic;">на момента</span>. Колко смешно, защото само ден по-рано тъгувах, въздишах и си припомних знаменитите думи на Винсънт - <span style="font-style: italic;">la tristesse durera toujours</span>.<br /><br />От тъгата за секунди скачам в щастието с двата крака - както съм била екзистенциално самотна, празна и безсмислена, изведнъж - без нищо да се случва - танцувам из стаята, смея се от сърце и обичам, обичам, обичам света.<br /><br />За някои хора в тъгата има нещо изключително сладко, други намират същото в щастието. Двете май са едно и също, ези и тура, все от сърцето идват.<br /><br />Говоря за това, защото тъгувам напоследък. Изключително тъгувам за детството, невинността и незнанието си. Дълго време нарочно и съзнателно не исках да порасна, защото виждах само негативите, тоест представях си какво ще бъде, гледайки хората около себе си. А то е процес - напълно естествен и само мой. Размишленията за това обаче са му отнели естествеността и сега ми е трудно, изисква усилие, за да продължи.<br /><br />Въпреки че вече се занимавам със значително <span style="font-style: italic;">по-сериозни неща</span>, все още взимам решенията със сърцето, а не с главата си. Знам кое е по-добро за мен в дългосрочен план, но отлагам просто защото така е по-лесно - отдаден на навика да живееш и разбираш света.<br /><br />Абе стоя на прага на вратата, която търсех, и не смея да вляза. Страх ме е да порасна. А то си идва с всеки изминал ден. Привързаност към детството имам, към сладкото и невинното. Междувременно онова зад вратата влиза в мен, но много бавно, спрямо начина, по който броим времето - с четирицифрени числа и тиктакания. Не го усещам и затова понякога го забравям.<br /><br />А то е тук.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-37828427621435856892009-05-09T16:54:00.005+03:002009-05-09T17:51:58.411+03:00от любов към пощата<img src="http://farm4.static.flickr.com/3544/3514847521_46d1b78885.jpg" /><br /><br />Точно като в анимационно фимче - днес пощальонът ме навести. Малко ме ядоса с нетърпеливото си звънене, но когато видях колко много неща ми носи, всичко му простих!<br /><br />Вчера също така получих <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/3514847295/sizes/l/in/set-72157617905142892/">един пъзел</a>. Щастие голямо!<br /><br />Спретнах <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/sets/72157617905142892/detail/">тука</a> една малка галерийка с най-любимите ми неща, получени напоследък. Или поне тези, които съм снимала. (<a href="http://publishing-su.blogspot.com/2009/05/and-not-unlike-outer-space.html">Тази книжка</a> например ужаасно ме зарадва, пък снимки на плика няма.) То всъщност е безсмислено да документирам всичко - постоянно пристигат неща, а момчетата от ebay няма как да се стараят особено; артистичните мацоранки обаче винаги вкарват по нещо от себе си.<br /><br />А сега - потеглям към дома, в който има цяла стая само за пъзели, и не вярвам скоро да изляза от нея. 1000 парчета са все пак.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-14457294422483318622009-04-16T02:15:00.002+03:002009-04-16T02:35:05.398+03:00борисова е чудесна днес<img src="http://farm4.static.flickr.com/3574/3445392066_a08392a7f5.jpg" /><br /><br />Срещите в 11 са ми непосилно ранни. Закъснявам с 30, а тя - с 45 минути. Все пак съм първа и имам право да си поиграя на обидена.<br /><br />На обичайно най-оживеното място в началото на Борисова е самотно в тъмен oбяд като днешния. Мокро е и гората ухае на чисто; мокро е и цветовете са ярки. Няколко души минават с кучетата си; други тичат, за да хванат автобуса; трети се гугункат и им е все тая какво е времето. Една баба - облечена като чистачка в училище - продава семки и се оглежда крадешком. После става и изчезва за десет минути. Всичко си остави тая жена - масата, столчето, найлоновите торбички, тиквените и слънчогледовите пакетчета по един и два лева. Странно е как общественото пространство понякога се превръща в лично.<br /><br /><span style="font-style: italic;">После</span>, когато вече бях ужасно, ужасно <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/3445392280/">щастлива</a>, минах уж напряко пак през Борисова, но Бийтълс ме разсеяха и някак се озовах край едно каменно езерце. Сухо, сухо от години, но по нещо напомняше на оазис - дали защото е достатъчно далеч от всички булеварди и се чуват предимно хвъркати (птици и самолети), дали защото има много пейки, дали защото е закътано, или просто <span style="font-style: italic;">защото така</span>.<br /><br />Уж напряко, но поседнах на една пейка. Около мен имаше много самички хора - кой дошъл с колело, кой без; повечето четяха, някои подчертаваха; други седяха със затворени очи и се наслаждаваха на чудния ден; две момчета пушеха трева. Да, прекрасно време и място беше за един коз, за една биричка, за писане в тефтерче, за малки скици на малки идеи, за <a href="http://www.goodreads.com/book/show/6396874">ирланска книжка</a>, за съзерцаване на дърветата, абе изобщо за нещо спокойно и може би самотно.<br /><br />После запръска и си тръгнах, за да вляза в ролята на слънцето с жълтото яке 20 минути по-късно. Всъщност ми е много забавно как понякога предавам лежерността си на хора, които иначе живеят твърде далеч от нея. Радват ми се, радвам се и аз. Все едно имам цяла кутия шоколадови бонбони и си умирам да черпя всички!Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-11068848430869512992009-04-09T14:40:00.000+03:002009-04-09T14:51:07.727+03:00съвестта е тук, аз вярвам<img src="http://farm4.static.flickr.com/3342/3425532223_8739242c5a.jpg?v=" 0="" /><br /><a style="font-style: italic;" href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/3425532223/sizes/l/">за да ме виждаш по-добре</a><br /><br />Дори вчера, като направих тази снимка, сърцето ми се сви. Две пънчета-бебета, прясно отрязани, пънчета с големина, колкото шепата ми. Не е нормално да виждаме такива неща. Но ето - снимах ги даже.<br /><br />Случи се в неделя - деня, в който цялото семейство беше впрегнато (от мама) в почистване. Чух силно бръмчене като от страшна машина. Погледнах през прозореца, но дали защото съм късогледа, или защото не знаех откъде идва, нищо нередно не видях - стори ми се, че косят тревата.<br /><br />Скоро след това забелязах мама тъжна на балкона. Погледнах и аз. Долу лежаха отсечени две млади хубави цъфнали дървета.<br /><br />Бях на десет години, когато с баща ми ги посадихме пред блока. Тези и още много други. Поливахме ги и се грижехме за тях. Непрекъснато питах скоро ли ще пораснат толкова, че да стават за катерене. Тогава стеблата им бяха три-четири пръста дебели. Не, имах доста години да почакам. Завиждах на децата, които ще живеят тук след време. Имах си любимци, но ги харесвах всичките мъници, честно. По това време бяхме еднакви на ръст.<br /><br />С времето те пораснаха. Някои вече стигат до петия етаж. Понеже са доста накуп, създават едно много приятно чувство сред сивите панелки. Пролетта всичко побелява от цвят. Лятото поддържат хладно. Когато вали дъжд обаче е най-хубаво - ароматът е вълшебен! Обичам да се прибирам, когато е мокро.<br /><br />Докато <span style="text-decoration: underline;"></span><a href="http://ejjjik.blogspot.com/2006/05/3-1992-5-2006.html">Съни</a> беше жива, разбира се, прекарвах много повече време в градинките около блока. Вече само минавам. И все пак.<br /><br />Връщам се във въпросната неделя, когато от балкона видях, че две от <span style="font-style: italic;">тези </span>дървета лежат мъртви на земята. До тях имаше чичко със страшен електрически трион или някаква друга адска машина. Малко съм късогледа и първоначално помислих, че са хората от общината, на които съм ужасно сърдита, защото само преди няколко месеца отсякоха хубавата ни съвсем здрава топола откъм слънчевата тераса. И същите, които отрязаха всичкия жив плет наоколо, за да сложат телена ограда около градинките.<br /><br />Когато видях дърветата да лежат на земята, изпаднах в истерия. Как?! Защо?! Какво?! Ама?!? Заплаках, затръшках се, в сърцето ми се отвори огромна яма; не можех да повярвам кому е притрябвало да реже млади цъфнали дървета без причина. Тогава мама ми обърна внимание, че чичкото с триона не е от общината, а е съседа от другия вход.<br /><br />Тогава вече наистина избеснях! Изтичах в стаята си и покрих лицето си в шепи. Плаках така, както би плакала десетгодишната Бистра. С пълно гърло, хълцане и много сополи. Чувствах безсилие пред тази ужасна несправедливост; състрадание към бедните беззащитни дървета; чувствах също ярост, гняв, омраза, мъка. Някаква буря от емоции ме беше грабнала и май не искаше да ме пуска.<br /><br />Изведнъж обаче се сепнах - трябваше да сляза и да ги спра; когато има несправедливост не плачеш отстрани, а се намесваш! Кой знае още колко дървета смятаха да отрежат! Бързо обух червените си гуменки на бели точки. Баща ми обаче не ме пусна сама и също дойде.<br /><br />Отдалеч разпери ръце недоумяващо и извика: "Кво правим сега?"<br />Другите се доближиха нападателно.<br /><br />Когато ме видяха разплакана и сополива обаче, малко се постреснаха. Чичото с триона обясни, че режел тези две дървета, защото <span style="font-style: italic;">пречели на ябълката</span>! Тя тази ябълка била още малка, но вече раждала, като минели децата, късали си ябълки!<br /><br />Ябълка?! Въобще не знаех, че това дребно хилаво дръвче е ябълка! Вероятно беше посадено след нашите, защото беше голям мъник с тънко стебло и хилави клони.<br /><br />По балконите се показаха съседи, които също не одобряваха подобно своеволие и започнаха да крещят, че не сме на село, селянино, и това не е двора, в който да си гледаш ябълки - в града стойност имат не плодните, а декоративните дървета.<br /><br />Разделихме се с уговорката това да бъде сеченето за днес.<br /><br />Прибрах се в ужасно настроение, облякох се и се запътих към моя мил. По пътя в маршрутката плаках през цялото време, но тихичко. Беше ми толкова мъчно. Не помня дори как съм качила баира. После звъннах на вратата. Той отвори и весело ме целуна. Тогава аз го прегърнах отчаяно и заплаках. Сякаш цялата ми космическа мъка се изля за някакви си там петнайсет минути. Плаках, плаках, крещях от безсилие, изтичвах да си издухам носа и измия лицето и се връщах на дивана и пак плаках, плаках, плаках, плаках.<br /><br />Не можех да повярвам как може този човек да си мисли, че върши добро? (Защото вярвам, че все пак това си е мислел.) Не можех да се начудя - защо от всичко трябва да се извлича <span style="font-style: italic;">полза</span>? И кой му дава право да вършиш своеволия, да се разпорежда с живота на другите? Да отреже едно здраво цъфнало дърво - не му ли е дожаляло поне <span style="font-style: italic;">мъничко</span>? Къде е онази всемогъща съвест, която те спира да свършиш всички глупости, които ти хрумват?<br /><br />Плаках, докато се изтощих. И понеже бях болна, после получих горещ билков чай, одеялце и приказка.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-37475418885665558752009-04-01T03:53:00.002+03:002009-04-01T04:24:15.645+03:00уау, не знаех, че ще напиша този пост<img src="http://farm4.static.flickr.com/3429/3402211401_c23c4ec559.jpg?v=1238540001" /><br /><br />Нещо голямо ми се случи тези дни. Пристигна последната книга на Кери Смит, която почти бях забравила, че въобще съм поръчала. <span style="font-style: italic;">How to be an explorer of the world</span> се казва и на <a href="http://www.kerismith.com/explorer/title.html">този линк</a> може да научите повече за нея. Все още не съм я прочела съвсем цялата, но това няма значение, защото тя и без това не се "чете" последователно - в двестатината й страници са нахвърляни идеи, цитати, задачки, снимки, картинки, проекти, които човек тепърва да осмисля с времето.<br /><br />Най-общо казано книгата твърди, че всичко на света е интересно. Заедно с това предлага най-различни методи за разширяване на възприятията ни, освобождаване от предразсъдъците, излизане от обичайното виждане на нещата.<br /><br />Веднага след въведението (което май е онзи линк, който посочих по-горе), Кери започва директно - "Началото може да бъде поставено навсякъде. Започни там, където си. Тъпо ли звучи? Окей, тогава отгърни на следващата страница", където отляво чака да бъде запълнен един списък от 1 д 10, а отдясно е сниман един смешен стол.<br /><br />Задачка #1<br />Напиши десет неща за мястото, където седиш в момента, които не си забелязал, когато си седнал там. Използвай всичките си сетива. Направи го бързо. Недей да се цензурираш. Окей, почвай.<br /><br />Ха така! Блокирах! Чух само звуците от парното.<br /><br />Като някаква защитна реакция предполагам, веднага затвърдих мнението си, че книгата е тъпа (като я разглеждах по-рано същия ден ми се видя твърде безсмислена и отнесена). Зададох си въпроса за какво ми е да ги правя всичките тия неща. (Ако това звучи неясно, <a href="http://www.amazon.com/How-Be-Explorer-World-Portable/dp/0399534601/wishjarjourna-20/#reader">вижте няколкото странички</a> в амазон, има го и стола, за който писах по-горе; общо взето Кери поставя различни задачки от рода на: събери десет бели камъчета, подреди ги по големина, после според датата, на която си ги намерил, после според мястото; направи списък от поне 50 неща, които си забелязал днес по време на обичайната си разходка до работа/ университета; <a href="http://www.flickr.com/photos/kerismith/401372667/in/set-72157594515542897/">напиши <span style="font-style: italic;">всички</span> неща, които си използвал или изял днес</a>; приеми, че всичко около теб е материал за скулптура и бързо направи някаква с това, което имаш под ръка; отиди на любимата си улица и на лист документирай <span style="font-style: italic;">всички </span>неща, които има на нея - магазини, паметници, дървета, къщи, табелки; направи си колекция от колкото се може повече паднали клончета от дървета - подреди колекцията си, поиграй си с нея, окачи я някъде, изучи формите, направи някои скици; седни на пейка в парка и в продължение на един час си води подробни бележки за <span style="font-style: italic;">всичко</span>, което виждаш около себе си...)<br /><br />Малко прекалих като че ли, но главната идея е това - <span style="font-style: italic;">всичко е интересно</span> и си струва да го наблюдаваме, изучаваме, описваме и разбираме.<br /><br />На следващия ден, тоест вчера, с моя мил направихме пролетна разходка в парка. Аз бях влязла доста вътре в книгата и говорех само за нея. Разглеждахме и четохме заедно, когато той каза, че хм, не може всичко да ти е интересно, защото тогава излиза, че нищо не ти е интересно; тоест че за интересно се счита това, което ти е по-интересно от всичко останало.<br /><br />Съгласих се, обаче Кери успя да ми влезе под кожата и изведнъж дърветата ми станаха <span style="font-style: italic;">много интересни</span> и направо се скъсах да ги снимам!<br /><br />С това се започна и в следващите два дни нещата придобиха страхотни размери! Същата вечер пуфнахме (нещо, което не бях правила от месеци) и това очевидно беше краткият начин - спокойно можех да го направя и съвсем сама след ден-два в компания на книгата - върнах се в детското съзнание, когато <span style="font-style: italic;">всичко, ама наистина всичко е суупер интересно</span>! Формата на пръстите ви, тъканта на дрехите, които носите, светлината/ сянката зад чашата на масата, подредбата на копчетата на клавиатурата ви, начинът, по който вратът ви прави пълен кръг - огледайте се, усетете - <span style="font-style: italic;">всичко е интересно, </span>честна дума!<br /><br />В детското съзнание всичко е супер и всички сме живяли там (аз може би нарочно малко повече от обичайното :-)), припомних си го добре. Ами да, всички знаем защо - то е <span style="font-style: italic;">толкова приятно</span> - радост, игривост, наивност, възхищение, мили шеги, весели идеи, заплесване по сенки и форми, смелост за необичайни неща, щастие сърдечно, усещане за тотална свобода, любов към всичко и всички!<br /><br />Снощи например за първи път готвих коприва (о, по <a href="http://mariaetvincent.blogs-de-voyage.fr/archive/2009/03/20/idee-soupe-de-saison.html">тази рецепта</a>, облиз). Предварително знаех, че ще пари и трябва да си сложа ръкавички, като я мия. Хмм, трябва ли наистина?, усъмних се обаче. Предпочетох директното ново преживяване, дори и да заболи. Взех едно стръкче в ръка да го разгледам. Уау, колко беше интересно! (Ама наистина!) После, хм, и другите ми сетива го пожелаха - помирисах го и после просто го лапнах, както си беше малко калничко. Хаха, какво щастие - съвсем нов вкус, досега бях яла копривата само сготвена!<br /><br />И ей такива неща цяла вечер. Не знам как успях да сготвя цели две ястия, като <span style="font-style: italic;">постоянно </span>се разсейвах, донесох си даже компютъра до печката, писах си в тефтерчето, рисувах си, четох Кери Смит, разглеждах всичко детайлно все едно по-важно неща на света ня-ма. Същински дечко. Осъзнавах, че съм мила и сладка и че всичко това е толкова приказно и невинно.<br /><br />Заедно с това обаче (и всъщност заради това пиша всичките тези неща) запазих един по-висок разум, който вече съм придобила, издигнала ли съм се до него, не знам как да го кажа най-точно, но всички тези неща, мисли, разсъждения, идеи, които ми идваха, ги наблюдавах от едно по-високо ниво. И най-интересното е, че си ги обяснявах чудесно. Как да кажа - имах знанието за тези процеси, за да мога да ги видя отвъд личното преживяване "ах, колко е хубаво всичко". Защото по това човек е лесно да се заблуди.<br /><br />Така е, хубаво беше, но е детско. Детско в смисъла на отминал етап от еволюцията ми. Била съм такава, даже до сравнително скоро - в толкова прекрасен пъстър и безгрижен свят живях, обичах всичко безкрайно, забавлявах се с весели неща и идеи, които ме карат да се плезя. Щастието е толкова смешно!<br /><br />Усещам тези дни много, много ясно енергията в гърдите си - трябва да има някоя чакра на радостта и любовта там. Усещам обаче и знанието, че това вече не е за мен; че ми е дало много и е време да продължа. Щастието е смешно и приятно, но ме дразни, защото е продукт на масовата култура, даже е най-високата й ценност, а всъщност е толкова лесно и незначително. И нетрайно, ако го погледнем по-сериозно. Цак - и без да се усетиш, попадаш в обратната му страна - нещастието. (Тези дни не ми се случи, но хайде да не се лъжем - този момент винаги идва.)<br /><br />След като днес излязох за плодове и ядки уж за малко и се мотах цял час в книжарницата, моят мил ме посрещна радостно. Радостна бях и аз: "Мили, щастието е толкова смешно! Трябва само да си малък и безгрижен, да си отворен и весел, да си смел и непредвидим, любопитен и да имаш пари, за да правиш как-во-то-си-ис-каш!", разперих ръце накрая.<br />"Земята вика Биско!", каза той и двамата избухнахме в смях!<br /><br />Дразни ме това, че възрастните хора, които ходят на работа и въобще ги е завъртяло "сивото ежедневие", имат тази идея за <span style="font-style: italic;">жадуваното щастие</span>. Както когато са били малки. Когато всичко е било тоолкова лесно и интересно. То си е лесно и интересно и сега, обаче снощи непрекъснато ми идваха като подкрепа разни мисли, че трябва да изживеем траурите си по миналото, за да вървим напред; разбрах, че вече дори не се чудя дали да избера щастието; че съм излязла от кръстопътя и <span style="font-style: italic;">съм на пътя</span>. Идеята за това конкретно щастие е точно такава - траур по миналото - и, извинявай Кери, тук няма да участвам.<br /><br />Когато главата ти е заета да се възхищава на накрайници на кабели (уау, има едни страхотни тип "камбанка"), на стволове на дървета, на цвета на небето, на вкуса на портокала, на шума на водата при къпане, това е много забавно, но... думата <span style="font-style: italic;">забавлявам </span>се идва от <span style="font-style: italic;">бавя </span>се... А да се бавя така аз повече не искам.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-77699047485554065862009-03-28T23:28:00.003+02:002009-03-29T00:18:09.734+02:00писмо<img src="http://farm4.static.flickr.com/3537/3393477640_3d80766aaf.jpg?v=" 0="" /><br /><br />Здравей, <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/tags/%D0%B5%D0%B7%D0%B5%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5/">мило езеро</a>!<br /><br />Къде са ти лилиите? Малко си голо без тях...<br /><br />Нали виждаш - вече е пролет, а аз няма да спя до 4pm всеки ден - ще започна да правя боси разходки, ще карам колело, ще закусвам на розовото одеялце, ще чета книжки и ще размишлявам на слънце, ще поискам да се попека и край теб.<br /><br />А на теб кога ще ти се появят лилиите? Кой ти ги взе?<br /><br />Аз няма само в Южния парк да се разхождам и да гледам хубавите кучета, обещавам. И при теб ще идвам, само да си вземеш лилиите обратно. И да кажеш да ти изчистят боклуците, чуваш ли?<br /><br />Аз също ще изчистя - вкъщи в Лозенец прозорците съм обещала, а вкъщи в Надежда - охо, ще залепя призивни бележки с пастели и на другите входове, повече хора да се съберем, защото поредната криза с боклука довя много боклуци по тревата пред блока.<br /><br />И трябва малко да се почисти, не само вътре в нас, а и около нас. Така е всяка пролет и вместо да се затваряме на топло в себе си , време е да излезем - да се посблъскаме със света, да ни повее вятъра, да ни понамокри дъжда. И да станем пак <a href="http://www.goodreads.com/book/show/3090109.How_to_Be_an_Explorer_of_the_World_Portable_Life_Museum">откриватели на света</a>!<br /><br />Така че ще се видим!<br /><br /><br />ПП: А ти ще си вземеш лилиите обратно, нали?Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-45238924648550642332009-03-25T22:00:00.003+02:002009-03-26T00:14:07.702+02:00трябваше да има гледка, а имаше мъгла<img src="http://farm4.static.flickr.com/3431/3385121123_36e0d8af05.jpg?v=" 0="" /><br /><br />Колко, колко странно е да се подиграваш на дума, която преди чистосърдечно си употребявал, на която си вярвал безрезервно.<span style="font-style: italic;"> </span>Дума, която за теб е <span style="font-style: italic;">значела</span>, но вече не. В един много конкретен случай, когато мисля за<span style="font-style: italic;"> приятел, </span>вече ме напушва тъжен смях.<br /><br />На един покрив се качихме, но 19-те етажа не ни стигнаха, за да се издигнем над себе си. Нямаше и как да говорим големи мъдри неща, когато сме участници в нещото. Оплетени бяхме и всичко, още преди да бъде изречено, се превръщаше в обвинения, а не в абстрактни идеи, които да послужат за собствени размисли, за опомняне и промяна. Защото от такава - всички знаем - има нужда. Как да пишеш съчинения, като не знаеш азбуката?<br /><br />Преди непрекъснато сънувах как живот след живот той ме преследва и иска да ме убие; една непрестанна и страшна игра на котка и мишка. Това ужасно ме напрягаше и измъчваше. Събуждах се разтреперана. Споделих веднъж на Асен и той се засмя: "Абе що не го убиеш <span style="font-style: italic;">ти</span>?"<br />Скоро след това наистина го направих. Не беше нито случайно, нито нарочно. Държах един пистолет. Ръката ми беше твърде малка, за да го хвана добре и да сложа пръст на спусъка. Обаче някак го гръмнах в корема. Той ококори ей такива очи и погледна изумено локвата кръв под себе си. Не вярваше, че ще го направя. Не вярвах и аз. После обаче - за всеки случай - го застрелях още веднъж в гърба.<br /><br />Това, разбира се, беше просто сън, но оттогава - вече месец - не съм го сънувала. Наскоро също така избрах законния начин да го убия - просто го <span style="font-style: italic;">изключих</span>. Не мога да го <span style="font-style: italic;">изтрия</span>, всичко вече се е случило и двамата ще си носим последствията. Осъзнах обаче онзи път на покрива, че просто няма какво да прави той в живота ми; че не искам и аз да бъда част от неговия с всички ужасни неща, които му предстоят.<br /><br />Не знам на колко хора им се случва този сценарий - да изтрият най-добрия си приятел от телефона, фейсбука и главата си. Задълго, да не казвам завинаги.<br />Трябва нещо много драматично да се случи, за да няма място за прошка. И по-лошо - прошката да бъде просто безсмислена. Стават и такива неща. Това че прощаваш, не поправя нищо.<br /><br />Колебаех се, разбира се. Трудно беше да избера по-малкото зло; трудно беше да отговоря на измъчващите ме въпроси дали и как. А може би най-полезно е нещата просто да се случват - не да стоим на пауза, а да действаме, действаме, действаме, независимо, че постоянно правим грешки. (А дали са статични <span style="font-style: italic;">грешки</span>, а не част от<span style="font-style: italic;"> процес </span>зависи също от това как ги мислим нещата.)<br /><br />Така че - страшно няма. Искам процес!<br />Казвам сбогом и съм готова за всички последици.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-15517698570445341952009-03-01T01:16:00.004+02:002009-03-01T02:02:43.339+02:00глупчо<img src="http://farm4.static.flickr.com/3326/3317744618_074fc34a9e.jpg?v=" 0="" /><br /><a style="font-style: italic;" href="http://flickr.com/photos/bistra2/3317744618/sizes/l/">за да ме виждаш по-добре</a><br /><br />Понякога съм ужасно глупава (или само <span>ужасна</span>). Въздъх, така си е. И това изпъква още по-силно, когато се сравнявам с друг, много по-добър от мен. Предполагам, че е нормално - все да гледаш нагоре, да се учиш от хората около теб, да търсиш начини да подобриш себе си, дрън-дрън. Обаче понякога е доста болезнено.<br /><br />С моя мил музикант сме заедно вече почти година, познаваме се много добре, но често има моменти, когато наистина, ама наистина не мога да повярвам, че той съществува! Наричам го моята малка измислица. Той се смее, смея се и аз, но наистина го мисля - "Престани да се преструваш на истински!", повишавам тон малко ядосано. (Това също намира за смешно.)<br /><br />И не става дума за това, че сме създадени един за друг и той е принцът от приказките и така нататък. Той не прилича на истински сам по себе си. Честно, възхитителен е - как може винаги да постъпва и мисли <span style="font-style: italic;">правилно</span>? Не правилно, ако той е центърът на света, а правилно, ако светът е едно цяло. Той се грижи всичко да си е на мястото, никой да не се чувства зле, нещата да следват естествения си ход, да няма насилие в отношенията, а да има мир (ама истински).<br /><br />И най-възхитителното е, че това не са някакви външно наложени правила или нещо подобно; той не е чел духовни писания, не се е прекроявал хиляди пъти само и само за да влезе в описание, което никой не знае дали всъщност разбираме правилно.<br />Той просто си е такъв.<br /><br />Прилича на същество, слязло от някъде да види какво правим и дали може да помогне с нещо. Но не с <span style="font-style: italic;">активно помагане</span>, защото то май не работи и в един момент става ужасно досадно. Не, съвсем безшумно прави всичко тази мила измислица. Без да ми <span style="font-style: italic;">показва</span>, ми показва света такъв, какъвто трябва да бъде.<br /><br />На мен все още често ми се налага да слагам онази шапка от снимката горе. Направих я една вечер за оправдание и извинение. Оттогава, когато съм ужасно глупава (или само ужасна), я слагам, гушкам се в него и обещавам, че и аз ще порастна.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-86553343015728139252009-02-24T12:54:00.004+02:002009-02-24T13:55:29.554+02:00стара чуденка<img src="http://farm4.static.flickr.com/3332/3306405540_6d5c7b46bd.jpg?v=" 0="" /><br /><span style="font-style: italic;">с намигване към <a href="http://zazie.cult.bg/">зази</a> и нейните книжки край леглото<br /></span><span><br /></span><span>На</span><span>последък отново често се чудя и дори понякога измъчвам - кога да преценя, че трябва да кажа нещо, и кога да замълча. </span><span>Разбира се</span><span>, зависи си конкретно, но ето - спъвам се и не мога, не знам.<br /><br />Става дума за случаи, в които мога да дам съвет, да предпазя от грешка, да отворя очи или поне да насоча поглед в друга посока. Но дали ще бъде истинско за този, за когото е преживяването, ако някой му подскаже как ще протече то? Дали от своето съзнание дори ще разбере какво и защо му казвам?<br /><br />Не искам да споря с Живота, защото той знае най-добре, но пък - струва ми се - не бива да бъда и пасивна. Не че държа толкова да се меся в работите на другите, даже ми е неприятно да го правя напоследък. Искам някак да бъда умерена и само да оставям знаци, които някой някога ще прочете. Но ми липсва увереност, че така е окей.<br /><br /><img src="http://farm4.static.flickr.com/3589/3306405660_91765c94af.jpg?v=" 0="" /><br /><br />И една <a href="http://www.goodreads.com/book/show/3929368.Changing">книжка</a> искам да препоръчам (подозирам, че на <a href="http://denodada.blogspot.com/">Дени</a> ще се хареса). Автобиографията на Лив Улман е това, но повече прилича на откъснати страници от дневник - разпиляни мисли, спомени за преживявания, сънища, протяжни летни следобеди, страх, напрежение, работа на сцената и пред камерата.<br /><br />Страхотно ме увлече и омагьоса - не личеше да е писана за публика.<br />Прошепна ми неща.<br /></span>Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-85615447371053839612009-02-10T21:03:00.003+02:002009-02-10T21:42:10.122+02:00the thunder<object width="446" height="326"><param name="movie" value="http://video.ted.com/assets/player/swf/EmbedPlayer.swf"><param name="allowFullScreen" value="true"><param name="wmode" value="transparent"><param name="bgColor" value="#ffffff"> <param name="flashvars" value="vu=http://video.ted.com/talks/embed/ElizabethGilbert_2009-embed_high.flv&su=http://images.ted.com/images/ted/tedindex/embed-posters/ElizabethGilbert_2009.embed_thumbnail.jpg&vw=432&vh=240&ap=0&ti=453"><embed src="http://video.ted.com/assets/player/swf/EmbedPlayer.swf" pluginspace="http://www.macromedia.com/go/getflashplayer" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" bgcolor="#ffffff" allowfullscreen="true" flashvars="vu=http://video.ted.com/talks/embed/ElizabethGilbert_2009-embed_high.flv&su=http://images.ted.com/images/ted/tedindex/embed-posters/ElizabethGilbert_2009.embed_thumbnail.jpg&vw=432&vh=240&ap=0&ti=453" width="446" height="326"></embed></object><br /><br />Дали защото днес имах изпит по естетика и тези дни мислих за различното разбиране за изкуството, красивото и твореца през различните епохи, обаче това видео много ми хареса.<br /><br />Не че смятам, че трябва да се връщаме назад към Античността, няма нужда от втори Ренесанс, просто идва нова епоха.<br /><span style="font-style: italic;"></span>Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-36609053268590268282009-02-07T15:31:00.005+02:002009-02-07T15:52:51.775+02:00когато никой не гледа<img src="http://farm4.static.flickr.com/3503/3259636423_5f6eed4fc1.jpg?v=" 0="" /><br /><br />Като малки мислили ли сте си как играчките ви се движат, докато спите? Е, аз не вярвах на тази работа. Мама пък ме убеждаваше, че цветата си правели бал нощем и затова сутрин били уморени. После прочетох "Цветята на малката Ида" и разбрах, че това дори не е нейна идея.<br /><br />Да, обаче предметите <span style="font-style: italic;">наистина </span>правят разни неща, когато никой не гледа! Ето, прилагам доказателство! Един ден моят мил отвори гардероба и вижте само какво завари!<br /><br />За деня на влюбените приготвих серия картички, вдъхновена именно от подобни "разкрития". Както обикновено, всичко е базирано на действителен случай. Затова и <span style="font-style: italic;">твърдя</span>, че предметите наистина живеят свой живот. Те се карат и обичат, сигурно си месят хляб и си шият дрехи. Въобще - живеят си добре!<br /><br />И така, <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/sets/72157613438891639/detail/">ето серията</a>, за която споменах. На живо може да я видите на <a href="http://artishock.bg/">обичайното място</a>.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-68088227323628705262009-01-30T00:46:00.003+02:002009-01-31T15:55:05.155+02:00открих сезона на балкона<img src="http://farm4.static.flickr.com/3343/3236783447_44e33ff6c4.jpg?v=" 0="" /><br /><br />Днес се събудих около обяд и се протегнах щастливо. Обърнах се по корем и си догледах <a href="http://www.imdb.com/title/tt0780536/">филма</a> от снощи. Ами забавни бяха тия ирландци! Прииска ми се и аз да посетя Брюж, толкова приказно място с тези канали, катедрали и стръмни каменни улички... :-)<br /><br />Измих си зъбите и си направих мюсли. Докато чаках млякото да се стопли, излязох на балкона и - о, чудо! - навън беше толкова слънчево и топло!<br /><br />Бързо извадих един стол и седнах да закусвам. Извадих <a href="http://www.amazon.co.uk/Stupendous-Atlas-Whole-World-Brainwaves/dp/1405331968">хубавата книжка</a> от Теди, защото днес имах да пиша курсова работа за нея и започнах задълбочено да я изучавам от дизайнерска гледна точка. :-)<br /><br />Хубав следобед беше, на самотно и тихо.<br />Много тъгувах тези дни, рових се в спомени и скърбях за миналото. Но то е излишно, миналото само може да служи, за да моделираме настоящето.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-11913788630291715772009-01-12T09:50:00.004+02:002009-01-12T10:45:29.708+02:00ода за рождените дниПреди няколко дни забелязах онова неволно тихо кискане между две обаждания "абе знаеш ли за какво те търся, имам рожден ден тия дни и..."<br />Всеки път забравям <span style="font-style: italic;">колко </span>прекрасно е този ден да наближи и... да дойде накрая!<br /><br />Ами да, целият ден (и цялата нощ) са направени специално, специално за тебе. Телефонът не спира да вибрира, обаждат се хора от различни континенти и други, които ти се струва, че са те забравили, но те не са (а дори и да са, ти никак не тъжиш). Ама то как да тъжиш, като тичаш от среща на среща, всички те прегръщат, целуват и ти подаряват цветя и неща. Ама не просто <span style="font-style: italic;">неща</span>, а неща, правени ръчно специално за тебе, защото те обичат. Или купени, за да бъдат точно такива, че да ти отиват, да ти бъдат интересни и да те зарадват. (И - хм, интересна тенденция, това става всеки път, но тази година някак повече - адски много бонбони получих! Правени ръчно или донесени от далечни страни, мм! Голяма съм лакомница и това явно всички го знаят!)<br /><br />И в този хубав ден има безброй чайове с твоите мили приятели, после вегетарианска вечеря с това прекрасно семейство и един мил да ти намига тайно, ии има торта и те пеят happy birthday to you и хората в ресторанта се усмихват и ти си пожелаваш нещо и дуухаш силно и желанието ще се сбъдне (нали?), после още мили приятели карат бързо от Пловдив, за да пиете тъмни бирички всички и <span style="font-style: italic;">така да се смеете</span>!<br /><br />И после вкъщи някак вечерта продължава безкрайно и по някое време се събуждаш с "уау, мили, успахме се" и бързаш много, защото има още мили приятели за виждане, и още целувки за получаване, и още неща за обсъждане и още подаръъци. :-)<br /><br />И накрая чакаш с приятелка маршрутка и брат ти се обажда "еей, сега минах покрай тебе, спрях след светофара, айде да те карам вкъщи". Какво съвпадение, мислиш си и подтичваш към колата, защото знаеш, че вкъщи има <span style="font-style: italic;">още </span>подаръци и цветя и някак нямаш търпение.<br /><br /><br /><span style="font-style: italic;">Ако имате приятел, който твърди, че не харесва рождения си ден, не му казвайте нищо, а тайно организирайте всичко - запазете хубаво месте, поканете приятелите му, купете прекрасни подаръци, балони, торта, свещи, измислете нещо вълнуващо, накрая платете сметката и повикайте такси. </span><br /><span style="font-style: italic;">Всички обичат рождените дни и заслужават да си прекарат чудесно! </span>Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-27400712880534977362008-12-26T23:03:00.005+02:002008-12-27T00:00:02.703+02:00сънувах виена<img src=http://farm4.static.flickr.com/3243/3138671541_0d295d2e4b.jpg?v=0><br /><br />Съвсем на един дъх я прочетох. Не вдигнах глава. Осъзнавах, че дишам ужасно бавно. Без главните си букви, текстът не спираше да ме омайва.<br /><br />Не <a href="http://www.obsidian.bg/?viewID=1&bd_id=241">книга</a>, а преживяване.<br />Отвъд смисъла на думите и конкретните изречения, съзнанието ми беше <span style="font-style: italic;">вътре </span>в звученето им. Текстът сам по себе си. Чувствах отнесеност като в сън; прескачане, алюзии, свободни асоциации. И въпреки всичко бях някак съсредоточена. Бях <span style="font-style: italic;">вътре </span>в историята, в главите на персонажите, във връхчетата на пръстите им, в ъгълчетата на очите им.<br />Това ме направи безкрайно отчуждена от материята около мен, от мислите ми, от обичайното <span style="font-style: italic;">себе</span>.<br /><span style="font-style: italic;"><br />Тази </span>книга само аз съм си я прочела. Следващия път и за мен може да бъде различна.<br /><br />Харесва много Емилия Дворянова. <span style="font-style: italic;">Земните градини</span> <a href="http://booklovers.knigoteka.com/?p=19">ми е любима</a>. Вчера се сетих обаче за първия ми опит с авторката. Бях на автогарата, грееше слънце, а аз седнах и зачетох <span style="font-style: italic;">Passion или смъртта на Алиса</span>. <a href="http://ejjjik.blogspot.com/2007/05/blog-post_27.html">Бях тръгнала съвсем сама</a> на фестивала на спомените, защото <span style="font-style: italic;">исках </span>да не знам какво ще ми се случи. Тогава конкретно и тогава изобщо.<br /><br />Спомням си, че усетих света различно. Видях цялата му условност и вариативност. Ако не това, ще бъде друго. А логиката е толкова скучна.<br /><br /><span style="font-style: italic;">Концерт за изречение</span> ме върна в онова състояние, когато копнея да съм сама. Конкретно от книгата - да ида сама на класически концерт.<br /><br />Това наистина е едно от най-любимите ми неща. Сама на кино, на театър, на път, на разходка в парка, на кафе - да си почета, попиша или порисувам. Чувствам се чудесно. Толкова свободна и смела. Заговарям непознати. Наблюдавам. Подслушвам.<br /><br />Все още го правя, но вече по-рядко. Като "кражба само за мен си" го възприемам. Леко гузна се чувствам, но после си казвам, че няма защо и се присмивам на себе си за това усещане.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-30943662274248544642008-12-23T21:16:00.006+02:002008-12-23T22:15:05.122+02:00but as long as you love me so<img src=http://farm4.static.flickr.com/3147/3113503007_ff26bd76d1.jpg?v=0><br /><br />Изпратих моя мил с целувка. Мъничко се натъжих, че няма да сме заедно по празниците, но какво да се прави. Влязох да се къпя. После завих тялото си с една, а косата с друга кърпа и легнах да си чета. После май съм заспала. Събудих се привечер и се заех да разтребвам.<br /><br />Както миех чиниите по къс ръкав, мама се обади да попита прибирам ли се и ако да, ме посъветва да се облека добре, защото било студено. Тя винаги така казва, затова не й обърнах особено внимание.<br /><br />По изключение взех асансьора, защото добре се бях натоварила - вчера моят мил Дядо Коледа ми подари голяма зелена кутия с голяма червена панделка. В другата ръка носех още подаръци, малко коледен кекс и - временно - боклука.<br /><br />Изненадах се, когато видях снега. Кучето, което живее наоколо, се беше сгушило и зъзнеше, но аз дори не се сетих да го съжаля - толкова бях възхитена от <span style="font-style: italic;">коледния</span> сняг. Супер банално е, обаче всички тайно се надяват по празниците да има сняг.<br /><br />На малката уличка още никой не беше стъпвал. Между сградите беше тихо и топло. Вървях по тънкия килим от сняг и се чувствах като единственият човек, който преживява всичко това.<br /><br />Когато излязох на булеварда обаче, виелицата за малко да ме отнесе. Огледах се. Толкова много мънички снежинки имаше! Ако вятърът не ги духаше, щяха да изглеждат като мъгла. А на тях сякаш не им се искаше още да падат на земята и се забавляваха да летят наоколо.<br /><br />Аз също летях, но по малко по-друг начин. Бях попаднала в Коледата по филмите. От късото ръкавче преди само пет минути, бях се озовала в зимната фъртуна. В двете си ръце носех големи и тежки подаръци, купени за мен от този, който ме обича най-много. Всичко това събуди у мен детското възхищение към света и дори неволно казах "Уау!" с тих глас по начина, по който го казват децата, когато за първи път ги заведат в Дисниленд.<br /><br />Присмях се мъничко на този си възторг и продължих по булеварда. Обаче не, не си измислях, приказката беше омагьосала <span style="font-style: italic;">всички</span>. Колите караха много бавно, вероятно от съображения за сигурност, но ми харесва да си мисля, че всичко това ги е накарало мъничко да забавят хода на живота си и да <span style="font-style: italic;">погледат</span>.<br /><br />Наистина беше прекрасно. Исках да остана още мъничко в този свят, който така настойчиво напомняше атмосферата на тимбъртъновски филм.<br /><br />Какво направих ли? Пуснах си саундтрака на <a href="http://www.imdb.com/title/tt0162661/">Слийпи Холоу</a>, как какво!Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-42271806954648051212008-12-16T22:52:00.003+02:002008-12-17T00:01:06.203+02:00пред-коледно<img src="http://farm4.static.flickr.com/3040/3113505695_a33cc86676.jpg?v=0" /><br /><br />Виждам светлиниките по улиците, слушам коледни песни в магазините, обмислям подаръци, обаче не ми е коледно още.<br /><br />Миналата седмица направих тематична серия картички. Докато си драсках идеи, влязох в детските си спомени за празника. Много миризми ми изплуваха. Ужасно се забавлявах и с топката горе - трябваше ми за скици за една от картичките.<br /><br />Серията може да видите онлайн <a href="http://www.flickr.com/photos/bistra2/sets/72157611261446337/detail/">тук</a>, а на живо - в новия бутик на <a href="http://artishock.bg/">Артишок</a>.<br /><br />А аз утре смятам да купя коледни лампички на моя мил, пък да видим дали ще се почувствам празнично. :-)Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-8993462.post-20898301362734153392008-12-09T19:21:00.004+02:002008-12-09T21:34:02.408+02:00growing up<img src="http://farm4.static.flickr.com/3251/3096038180_6421087260.jpg?v=" 1228844053="" /><br /><span style="font-style: italic;">имаше панаир на книгата, нали сте чули </span><br /><br />Ами не знам как се случи, но победих късното ставане. Това, което година след година ме е мъчило и пред което съм се чувствала истински безсилна, сега просто изчезна. Дори не положих усилия. Това е, което ме учудва.<br /><br />Оттам се завъртяха нещата - събудих се, излязох от себе си. И съм много щастлива. Не със сърцето, а с главата. Това също ми е ново. Не е пряко свързано със ставането, но сега се сещам да го спомена.<br /><br />Както преди вярвах в сърцето, усещах го, обичах го и го насърчавах, сега всичко това се премести в главата. Странно ми е, но е така - осъзнавам ума си, мозъка или мъдростта, как да го нарека не знам, но това <span style="font-style: italic;">нещо</span>, което не е емоция, е едно по-голямо знание. Включва любовта и разбирането в себе си, но се простира далеч отвъд тях.<br /><br />Станах дори малко критична, саркастична, недоверчива; просто много хора грешат, независимо как се наричат и кой ги следва. Предполагам, че всеки има някакъв филтър, но именно умът диктува какъв точно да е той.<br /><br />Най-просто е да си обясня всички тези процеси <a href="http://www.threadless.com/product/1560/The_Seven_Ages_Of_Mandelion">така</a>.Бистраhttp://www.blogger.com/profile/06183107217886372609noreply@blogger.com