неделя, септември 30, 2007 

обратно в софия: ранна есен


+ още няколко снимки

Снощи беше много хубава вечер със Севи и Васко, имаше пътешественически истории.
Тя ни е донесла пясък от Сахара, а от нея миришеше на африкански вятър.

Към 2.30am решаваме сутринта да ходим на йога.
Бързо отиваме да спим.

Сутринта и двете закъсняваме, но сме свежи и този път йогата е прекраасна - използвам тялото си, за да мина отвъд него. Много, много интересно.

После водя Севи на моята любима полянка в Южния, лазят ни мравки, а едно момиченце с розова рокличка идва и й казва "како".
Думи като како и батко, леля и чичо няма как да се преведат на английски, обясни ми Милена. Много забавно. :-)

От около месец Мароко е моята топ дестинация, но в близката година едва ли ще отида, пък и, кашлюк, искам да отида с някой, който говори френски. :-)
Днес решихме да обядваме в мароканския ресторант на Ангел Кънчев.

По пътя срещаме Дон Джелезоне и това е най-неочакваната весела среща на света. Казваме си общо десетина изречения, само се смеем, смеем. :-)

Абе няма нужда от много приказки. При някои хора просто няма.
И това е прекрасно. :-)

събота, септември 29, 2007 

бавно


април 2007

Събота е, а изглежда като делничен ден.
Много е тихо. Всички са на работа.

Снощи се върнахме от нашия есенен трип без никаква планове и единствена фиксираната точка - морето.

Чета блогове, отговарям на писма, къпя се бавно, чакам баща ми да излезе.
Варя мляко и докато го чакам да се стопли, слагам овесени ядки, орехи, сушени череши и кафява захар в ръчно рисуваната ми японска купичка.
Забелязвам, че всичко свършва и си мисля как след малко ще взема кошницата и ще отида до денонощния. Ще си облека ленена ризка и ще вървя бавно.

Слънчицето грее и излизам на балкона. Сяда ми се на масичката, но има мокро пране. В същата секунда ми хрумва просто да постеля одеялцето си на пода и да ям така.

Чакам овесените ядки да омекнат и си мисля за днешния ден - никъде няма да ходя, ще се излежавам, че си чета, ще рисувам и ще се оставя на идеите, които почукаха на вратата ми снощи във влака Пловдив - София.

събота, септември 22, 2007 

моят морфеус



Тинтин-тинтин.
Въртя като луда към Южния и пак закъснявам. Опитвам се да карам с едната ръка, а с другата да си намеря телефона, обаче не се получава. Не искам да сгазя някого. Нито да бъда сгазена.

bis, ukysnqwash, пишеше. Прочетох го, докато ми купуваше вода. Гледах въртележката и си мислех колко голяма ми се струваше, когато бях малка.
"Когато я сложиха, аз вече бях голям, хахаха".

Показа ми най-хубава полянка. Обясни ми защо и видях хубавото.
Носех одеялцело, но тревата беше мокра. Сега си мисля, че дори дупето ми да се беше намокрило, едва ли щях да забележа.

Като един истински Морфеус, първо попита дали искам да знам, защото ако узная, това ще ми промени живота. Синьото или червеното хапче?
Смея се, а той казва, че не е смешно. Казва го така, че си давам сметка, че наистина не е.
И хиляди, хиляди знаци. Днес наистина бяхме във филм.

Вървим към църквата, не бях ходила на църква от години и имам ясното съзнание, че не искам да го правя. Обаче му се доверих, ей така - напълно, напълно му се доверих. Като в един сън.
И вървим натам и от една кола се показва Велян. Този човек много често ми се появява в живота в последната седмица. Сваля стъклото, има време само за едно изречение. Не казва "Здравейте, хора, кво става?"
Казва: "Бате, рептилите са в Будапеща, виж снимките."
И това беше, колата тръгна.

А ние точно за това говорихме, някакво абсурдно беше.
Като в най-тъпия американски филм.

И колко знаци още. Нереално. И в църквата даже.
Не мога да повярвам - дали всичко това си е тук през цялото време?

Ама някак не се страхувам.
Страхът е средство за контрол, научих днес.
А Йода казва, че страхът се превръща в омраза.

"Няма нищо случайно и това е факт", каза.
Не слушам разговора, това изречение се върти в главата ми. Когато затваря, го казва втори път.

Няма нищо случайно и това е факт.

вторник, септември 18, 2007 

цветен и слънчев



Специални благодарности на Севи за това, че ме събуди рано и не ме остави да спя.
Свърших всичко, запланувано за деня, още сутринта. Дарих кръв (този път успях! :-)), взех си нова сим карта, ходих до театъра, подстригах се, etc.

Към обяд отидох да взема Васока от тях, уж щяхме да ходим на Витоша. Вместо това обаче прекарахме най-прекрасния цветен слънчев ден. :-)

Ах, никога не искам да порасна! :-)

снимки

понеделник, септември 17, 2007 

циганско лято



Забелязвам, че всичко е прекрасно, когато времето е хубаво. :-)

денят в снимки

неделя, септември 16, 2007 

промени



Предната вечер почти не спах. Никак не ми се ставаше рано, но знаех, че Крис ще ме чака в 10 на Хладилника.
Толкова се радвам, че пренебрегнах желанието за сън и се оставих да бъда заведена на това прекрасно, прекрасно място!

Вижте снимките и се потопете в цветовете! Всичко беше такова, че можеш да го докосваш само с върховете на пръстите си.
Беше чудесно, той е толкова умен, ходихме боси и спахме на слънчице.

Прекрасни са ми тия дни, сливат се в една безкрайна вечност.

Вчера имаше също бири на рождения ден на Веска в малкото таванче и смях, смях със Севи на втория етаж под единствения прозорец. И после всичко продължи още по-хубаво на едно друго място и просто не мога, не мога да повярвам, че със Севи се познаваме.
И колко прекрасни са белите хора като цяло, толкова хуубаво и забавно. Искрен смях и благодарност, че се случва така. :-)

Големи планове имаше за днес - йога сутринта, после исках да водя Севи и Руми на същото място, където ме води вчера Крис, а после да помагаме за чистенето.
Всичко започна с греда обаче - не чух уредбата и се успах. Пуснах есемес на Севи да ме чакат, че ще ги взема след йогата. Въртях като луда и минавах на червено, обаче, като стигнах пред училището, тях ги нямаше. Обикалях из Иван Вазов да търся къде се продават фонокарти, накрая намерих в една аптека, телефонът на Севи беше изключен, а Руми си беше вкъщи, станало й лошо и никъде не ходила.

И изведнъж се озовах на 5 минути от Южния парк с одеялце в чантата и с нищо за вършене в този прекрасен слънчев неделен следобед.

Легнах си на една полянка, гледах как две дечица играят на мач с татковците, по-малкото пищеше от радост, двама пичове пушеха коз на една пейка и така се смееха, смях се и аз (щото подслушвах :-)).
Спах безброй много пъти и в просъница усещах как ме лазят буболечките. Беше толкова естествено да спиш на слънчице. А аз обикновено не мога да се отпусна в чужди легла - даже у Васко. Но навън наистина е друго. Въздъх. :-)

Всъщност работата е там, че нямам телефон. И това, осъзнавам, е просто прекрасно. Ето, имахме гениално замислен план за деня, но всичко се провали от самото начало. Не самата дума провал е глупава. Всичко се промени от самото начало.

Много хубав ден беше, носех момичешка блузка на черешки, карах най-прекрасното колело на света, пих най-вкусната бира в Жадната ламя и всичко беше тихо.
Гледах сенките.

четвъртък, септември 13, 2007 

знак в края на деня

Въздъх, колко ужасно е да видиш човек, когото толкова много обичаш, толкова празен. И да познаеш себе си и да знаеш какво е, много добре да знаеш, но пак да се блъскаш в стените и да не знаеш какво да кажеш, какво да направиш, как да го докоснеш.

И най-глупавото, разбира се, накрая да се ядосаш и да се скарате.
Ау, колко съм лошаа!
Много ми стана мъчно.

Да поиска любов от някого, но изведнъж да осъзнае колко абсурдно е и да каже "Не, аз си тръгвам", но да чуе "Остани" и да се облегне назад, добре, още малко.

И отново нищо, приемане на лошо предложение.
Добре, че размисли.
Такива дупки никой друг не може да ги запълни.

И днес цял ден карам като луда и го търся из Борисова. После се отказвам и отивам в Южния парк. Сядам на пейка и съм толкова уморена, че ме няма. Единствено комарите ме връщат в тялото.

Получих знак, хъхъ, телефонът ми и картата явно вече не са приятели. Лишена съм от правото да се обаждам, да преча, да искам, да уговарям, да моля, да питам и да казвам.
Което ми се струва доста добре. :-)

сряда, септември 12, 2007 

есен



Изпитът вчера беше от 3.00pm. В 2.20pm мама ми се обади да пита тръгнала ли съм. Не бях, още спях.
Всъщност отидох само за да видя Ирен.
Тя също не знаеше нищо, така че после просто отидохме да пием бири и да ядем сандвичи "утрин в Тоскана".

Боже, тя е толкова забавна, толкова се смяхме! :-) Разказвах истории, на които тя възкликна: "А тия работи защо не ги пишеш на блога?!", хихихи. :-)
По едно време две циганчета дойдоха и ни откраднаха сандвичите от чиниите. Брутално!

Както и да е, после я изпратих до НДК, защото тя има още дооста изпити за взимане и трябваше да ходи да си учи. :-)
Заваля много силен дъжд. Тя се качи на трамвай, а аз седнах под покривчето на спирката.
И тогава преживях едно голямо аха!
Когато времето е лошо, просто трябва да почакаш търпеливо.

Това и направих.

вторник, септември 11, 2007 

високо и ниско



Но днес високо.

Още от снощи всъщност - прекраасна вечер със Севи и Васока. Все едно никой никъде не е ходил, а дори да е - това няма значение, защото всичко е.
После лягаме да спим и дори не се сещам да си измия зъбите. Сутринта Севи става за работа, а аз се правя на заспала, само леко я докосвам с крак и тя се усмихва.

Чух, че получих есемес, но пак се правих на заспала и го прочетох чак в 13.13.
Васока пък ми беше написал бележка, но още не беше тръгнал, акаше.

Отидох да се къпя, а той закара колелото ми да му напомпат гумите.
Иииии толкова е прекрасно да караш колелоо! Толкова свободно, всичко е близко и няма вече планове.

Въртях бясно към козметичката, защото отново закъснявах. Никак не ме бива в ходенето навреме за такива неща.

После до Тиодора, майката предлага да излезем да пушат в двора. Тя е толкова млада, толкова прекраасна, гледайки ме в очите, все едно ме хваща за ръка и ме води на места за чието съществуване не съм и подозирала.
Севи, тя толкова хубаво ми обясни дзен - това е единението на човека с небето и земята.

О, толкова огроомно!
Изчезвам в очите й. Смея се и пляскам, после се уморявам от това и просто мълча.
Всъщност тя каза, че аз медитирам без да знам. Медитация не било да седнеш в поза лотус и да мълчиш. Колко съм невежа, но всъщност така е по-добре.

После с Тиодора на пазар, купих си даже просо. (Светли ми се смя ква към кокошка :-))
А Мара е зимна. И просто ми беше приятно без нищо кой-знае-какво да се случва.

Отидох да видя Васока след това. Разсеяно чаках на светофара, когато отнякъде изникна едно слънце и ме прегърна. Толкова беше хубава, така се смееше.

Пуснах се по стръмното към паркинга и вързах колелото на моето си място. Васко ме погледна така, все едно ме чакаше. Разхождахме се между новата колекция, когато архитектът се обади.

Не мислех че закъснявам, а може и да закъснявах, защото предпочетох по-дългия пред по-стръмния маршрут. :-) Телефонът звънеше, а аз се опитвах да го намеря с едната ръка и да карам с другата и за малко да се блъсна в бетоните на НДК. Носел червена шапка. Все едно нямаше да го позная и иначе. И все едно той нямаше да ме познае. Не, тъмно било и имало багер.
Приемам всичко за истина и често не мога да хвана хубавите шеги. Дори когато той се шегува по същия начин, по който и аз, и който другите не разбират и все трябва да обяснявам.

Зарадва се на игрите за архитекти, които му подарих. Толкова хубаво се засмя. Струва ми се, че този тип смях осмисля всичко, всичко на света и ме кара да се чувствам глупаво, че търся нещо, което едва ли имам сили/ воля да открия.
Истината е, че съм адски мързелива и искам всичко да ми е лесно. Утре примерно имам много важен изпит, 4 и половина през нощта е, прочела съм само увода на учебника, а единствената причина да ида, е че ще видя Ирен, която е скъсана по същото. И после ще пием бири и ще се смеем.

Накрая се върнах вкъщи, още не бях виждала Светли. Поразминахме се тия дни, но това нямаше никакво, ама никакво значение и за двама ни.
Неговите истории бяха за Гърция, гмуркането и рибките. Показа ми бодлите от морски таралеж на десния си крак.
Моите истории бяха за Щатите, но те вече не са ми интересни.

Бръкнах в торбичката си, за да извадя апарата и да прехвърля снимките от днес и видях, че цял ден нося едно писмо, но всичко беше толкова пълно, че нямаше кога да се сетя да го прочета.

неделя, септември 09, 2007 

11'300 метра над земята

Ау, полетът Маями - Милано беше нещо лудо!
Толкова големи неща имаше. До такива обикновено стигам с други методи, хъхъхъ.
Не се сдържах обаче, извадих тефтерчето и писах в тъмното. :-)


Съзнавам, че живея във високо и в ниско съзнание. В момента съм във високо и май разбирам всичко.
Това ли е? На това ли ме научи господин Грива? С него винаги съм била в едно от двете, никога сиво безразличие.
Виждам ги нещата като ин-ян, което означава, че нито едно от двете не е нито добро, нито лошо. Трябва да ги живея, както ми се случват.
И всичко е съвършено през цялото време. Abre los ojos.

Първата прегръдка с пуерториканеца отключи обонянието ми. Зад всичко това се крие един нов свят. Аз наистина нямам нужда от очи, използвам зрението си само за забавление. Споделих с архитекта и той много ми се зарадва - каза, че 90% от матрицата е зрителна и че символът на контрола е пирамидата с око.
Живея други животи, много, много животи.
(следва схема)

А когато обонянието ми се отключи, това се пренесе и в съня.
Малко след това сънувах прегръдка с архитекта и среща с един пич в един парк.
Каква е връзката будност - сън?

Въздъх, въздъх, колко съм високо в момента.
Хахаха, буквално също - возя се на самолет. :-)

Когато говорих с пуерториканеца първия път, когато толкова много, много се срамувах да му се обадя, аз влязох в балонче с него. Срещнах го още преди да го срещна.
И винаги, когато сме говорили по телефона, се е отварял един друг свят. Call summary обикновено е било едноцифрено число, но времето е много, много повече.

Когато го срещнах за първи път на летището, бях много отворена към него. Шегувах се и даже помня, че му се оплезих. Хахаха, тъпо е да се плезиш на човека, от когото зависи дали ще те пусне в страната. Някак несериозно.

Хрумна ми, че любовта и приятелството са само приятен лесен начин, по който да се предават магии и уроци. Има кратки и дълги приятелства, но всички идват от едно и също място.

Преди няколко дни внезапно си припомних, че факт не е равно на истина.

С пуерториканеца очевидно също се знаем от преди. Нямам друго обяснение как така близостта се появи още в първия половин час, в първата минута реално.
На втората ни среща той каза, че вече се учи от мене. Хахаха! :-)
Ау, колко голямо е всичко!

Бързо ли минаха два месеца? От позицията на ниското ми съзнание днес - да, от позицията на високото сега - не.
Времето не съществува.
Значи наистина няма от какво да се тревожа, аз никога няма да порасна и няма един ден да се огледам и да въздъхна, както обичат да правят възрастните - "ех, лети времето, лети..."

Трябва много, много да се грижа за тялото си и да го храня добре!

Ау, толкова е хубаво да си вегетарианец! В самолета получаваш специално внимание, красив италианец с нежни ръце и дълги мигли идва с табличката първо при теб и се усмихва. Освен това докато другите закусват сандвичи и кексове, ти получаваш плодове, кисело млекце и прясно изцеден сок от портокал. :-)
(Храната в тоя полет определно ставаше за ядене!)

Отидох да пишкам и, вървейки към тоалетната, гледах спящите хора и влязох в един сън. Наистина влязох!
В тоалетната се погледнах - толкова бях красива, очите ми блестяха, а кожата светеше. Видях сиянието отвътре.

събота, септември 08, 2007 

аз не се шегувах! :-)


по-голям размер

И това дори не е всичко!
Липсват две книги с фотографии с твърди корици, единият том на Клетниците и учебниците по история на българската журналистика.

петък, септември 07, 2007 

прощално



Въздъх, утре си тръгвам.
От няколко дни вечер, като си лягам, ме стяга нещо, но вече всичко е окей. В София ме чакат тоолкова прекрасни хора, места и неща, намиг. :-)
Ама чакат ме и дори мисълта за това така ме радва! :-) Хихи, толкова е хубаво да бъдеш чакан. :-)

Тази сутрин станахме рано, за да закараме майката и отидохме да закусваме в Дънкин Донътс до нас. Преди няколко дни видях това прекрасно дървено люлеещо се столче отвън и така ми се приходи. :-)
Ах, беше прекрасно, люлеех се толкова силно и беше толкова хубаво! Толкова весело си приказвахме, хихих, толкова съвършен момент. :-)
Абсолютното безвремие.

После отидохме в една много хубава книжарничка, купих си 6 книги, хихих. Всъщност никак не е смешно, като нищо ще направя свръх багаж и ще трябва да оставя тук част от нещата си.

Но иначе всичко е много хубаво.
След малко ще ходим на прощален семеен обяд в техен любим китайски, а довечера Ръсел ще дойде да прощална вечеря. Утре сигурно ще има прощална закуска.
Aбе въобще - прощаваме се. :-)
Но аз въобще нямам чувството, че ще ходя някъде. :-)

С колелото го открих това усещане - аз винаги стоя, а земята се движи.

понеделник, септември 03, 2007 

бушгардънс



Иначе в петък с Милена направихме нашия момичешки трип, за който специално си купихме еднакви блузки. :-)
Хората ни се смееха, сигурно ни мислеха за близначки, а ние се наричахме Б1 и Б2. :-)

Ходихме в Бушгардънс, Тампа. Страхотно място се оказа - освен ролеркостъри, има много животни и градини. Всъщност е нещо средно между зоопарк и увеселителен парк.

За съжаление доста валя и постоянно спираха ролеркостърите заради гръмотевиците. По едно време вече бяхме толкова мокри, че просто престанахме да се крием от дъжда и Милена се събу и ходи боса. :-)

Снимките са малко, защото си оставихме чантите в едно шкафче, но паркът наистина е прекрасен. :-)
Освен това пак имаше част Мароко!
(А аз все повече се влюбвам в това място! :-))

 

опиянена



Този уикенд беше някаква лудост.
Трябва да минем над езика, написах в тефтерчето си и сложих удивителен.

Знам, че вече го казах на почти всички, обаче не мога да не го направя отново: това време тук ме разтваря широко, широко, широко.
Светът ме опиянява, толкова е голям и прекрасен!
Всъщност може би е смешно да го казвам, защото Щатите всъщност са много малки. Всичко се свежда до пазаруването и това ме влудява.

Обичам да ходя на басейна, плувам и после чета, пиша или слушам музичка. Или вятъра.
Това е мястото на безделниците, толкова много обичам безделнишния живот. И в София това правех последните няколко месеца. :-)
Обичам да си приказвам със съседите по шезлонг. Макар че понякога много ме ядосват, преди няколко дни си говорих с един дядо, бивш музикант, който е обиколил целия свят. Опита се да ме убеди, че България е близо до Куба. Когато видя, че няма да стане, опита да ме убеди поне, че в България има много кубинци.

Всъщност при кубинци бяхме вчера и днес. Сенсей Анди, учителят по каране на Милена, се местеше и имаше нужда от помощ.

Тази Америка много ми хареса. Мирише на коне, има звезди, возиш се отзад в камиона, вятърът духа косата ти, а един кубинец ти масажира стъпалата.

Да се върнем на заглавието на постинга, доста бяхме опиянени снощи. :-)
В ресторанта всички пихме, дори аз и Айлийн, които още нямаме 21. Много текили и през десетина минути идваха по две кани бира, които си ги пиехме само четиримата в моя край на масата. Алкохолът тук е много скъп и накрая направихме сметка към $350.
Пиенето продължи и в къщата, на сутринта сенсей Анди ни показа три празни бутилки от ром и текила.

Такова запиване тук не бях правила, но беше много добре. Излязох тотално от тялото. По едно време обаче ми стана много шумно, седнах на пода в поза лотус и затворих очи.

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.