петък, февруари 23, 2007 

communication

Еха, отварям си пощата и гледам писмо от Illustration Friday с новата тема.
Communication.
Нищо странно, нали?
Но темата е предложена от мен! :-)

четвъртък, февруари 22, 2007 

listen to you breathing

Днес беше много хубав ден.
Една мацка от курса, много сладка и весела, пристига без яке, с шапка идиотка и с чанта с мидички. Толкова лятна! :-)
Говорихме си с нея за морета, стоп, палатки, пътешествия, бригади, etc. :-)

Една Onda направихме с колегите (защото лекции нямаше) и после с Ива отидохме да играем шах в Апартамент 52.
Боже, толкова интересно! :-)
С нея сме горе-долу равностойни и беше много забавно, но тогава се появи Радо и започна много да се намесва. :-)
(Ама с толкова умни ходове, просто нямаше как да му се разсърдя. :-))

И така, тук вече идва идеята на днешния постинг - за дишането.

Преди време тази песен ми беше любима. Пусках си я на repeat преди лягане и така заспивах.

'Cause I am hanging on every word you say
And even if you don't want to speak tonight
That's alright, alright with me
'Cause I want nothing more than to sit
Outside your door and listen to you breathing
Is where I want to be


Странно е. Всички дишат. Но преди май не забелязвах.

Най-щастливите ми минути с господин Грива бяха, когато спяхме прегърнати и аз го слушах как диша.
Упойващо, успокояващо, истинско, тук-и-сега.

Днес с Радо се случи същото.
Аз играех шах с Ива, а той беше седнал зад мен и ме гушкаше. Разсейвах се от дишането му. Толкова ми харесваше да го усещам.
После в Bookies, оказа се, че там вече няма нито шах, нито скрабъл, седяхме и разглеждахме една книга със снимки от двайсетте. Той пак ме гушкаше, а аз само прелиствах страниците, заплесната в дишането му.

Толкова, толкова хубаво беше! :-)

*

На 9 ноември 1966 Джон Ленън отишъл на изложба на Йоко Оно в Лондон.
Още преди да се запознаят, тя му подала бележка. Той учудено я отворил. Имало само една дума.
"Дишай"

сряда, февруари 21, 2007 

първи трип за 2007

Е, очевидно не броя Солун с г-н Грива и Страхил, защото това никакъв трип не беше.
Мислех, че ще бъде, но не беше.
Истината е, че тогава вървях с тях по главната, вятърът от морето щеше да ме издуха, а аз се чудех къде, по дяволите, са Севи и Васко и колко много искам да бъда с тях.

Не броя и ските с г-н Грива (само двамата или със Севи и Киро, или с Докова). Това е ходене заради карането, а не заради ходенето. :-)

Преди няколко дни разглеждахме нашия пътешественически тефтер и осъзнахме, че от морето насам не сме ходили никъде заедно.
Аз много настоях при първите два свободни дни на Васока да отидем някъде. Вече не ми се чака, за нищо не ми се чака. Защото докато "му дойде времето", може вече да не го искам. И това ми се струва хубав урок (от г-н Грива :-)).
Тук и сега (от Пепси и от къде ли не всъщност :-)).

Както и да е, Васко си уреди свободен понеделник и вторник, ние със Севи - също и онзи ден сутринта хванахме влак до Своге.

Всъщност идеята беше да идем до Ботевград и Правец, но се оказа, че бащата на Севи е там точно тези два дни и се наложи да си измислим друг маршрут.

С два влака и два стопа направихме нещо като София-Своге-Враца-Монтана-София.
Светли супер много ми се подиграва какво сме правили в дивия северозапад и снощи цяла вечер ми пя как "зад Ботевград не е Акапулко".

А всъщност беше много хубаво, толкова спокойно, някакво позабравено.
"Айде, бе, бате", подвиква Васко след всяка по-голяма кола, която ни отминава и пуши още една цигара.
Аз и той си бяхме забравили четките за зъби, Севи пък нямаше паста, но май никой не се трогна особено. Във Враца спахме в най-гъзарския хотел на централния площад, където по едно време се качиха, за да ни помолят да пазим тишина, че имало оплаквания (?!). Много сън, много "питай ме некое друго въпросче" и хубави думички.

Говорихме си какво ли е да поживееш месец в такова градче.
Не знам, но много бих искала да пробвам. :-)


















понеделник, февруари 12, 2007 

колко е един месец?



Така ми се доизлиза днес.
Не ме свърташе вкъщи, не и след това, което чух. Не и след като му звънях, той не вдигна, а после си спря телефона. Това наистина ме ядоса.

Изведнъж осъзнах, че единственото, което искам, е да играя мълчаливо скрабъл с Теди. Обадих й се.

Видях, че съм получила report и набрах още един номер. Започнах разговора с "Ще те убия!". Среща утре да пием хапчета.
(И да му благодаря. И да го помоля за нещо, за което подозирам, че ще ми поиска пари. Ще си кажа, че би трябвало да се ядосам, но няма и ще се усмихна. Той си е такъв.)

Сякаш товар ми падна от раменете! Толкова ми стана хубаво. Спокойно. Игриво. Весело.

Облякох се супер неадекватно. Розови гуменки, дънки, арт палтенце и червена вълнена жилетка (суичър?) с цип.
Толкова ми беше хубаво!

В трамвая четох есетата на Алек Попов и цъках с език колко са добри. Мисля, че наистина има много за какво да си говоря с него. Толкова е умен! :-) И забавен.
(Обичам го с любовта ми към Г.Г. и Людмил Станев :-))

Отидох в Теди, но тя се къпеше. Почаках я в кухнята и просто се загубих!
Гледах картата на стената и сглобявах парченца от места, където съм била. Четох поемите на Руми, залепени на хладилника, и се възхищавах като дете. После видях, че на масата има някакъв речник на източната мъдрост или нещо такова. Загубих се в дефиниции на неща...
Бях истинска Алиса в страната на чудесата - толкова ми беше интересно всичко. Бях толкова много аз. Крещях "брей!", смеех се и си записвах.

Излизайки навън, погледнах небето - как може да съм нещастлива, когато небето е такова!

Ха, много е забавно! Много ми харесва всичко. :-)
Но знам, че трябва да се науча да бъда благодарна, истински благодарна за лошите моменти, когато са. Лесно е да благодариш после. Разбира се, по-добре от нищо, но съвсем не е достатъчно.
Би трябвало да се възползвам максимално от това, което преживявам, защото животът ми общо взето беше един безкраен празник, смях и радост през по-голямата част от времето. Или просто тихо щастие. Много рядко ми беше мъчно. Бях забравила какво е това.

В Bookies седнахме на масичките, които гледат навън. Има нещо толкова чаровно да стоиш на топло, да пиеш топло мляко с мед и канела в ниска широка чашка и да играеш скрабъл.
Теди беше толкова хубава, бях толкова щастлива просто да си седим и да мислим думички. Или дори да не мислим. Аз да си пиша нещо, да кълва sms, да зяпаме през прозореца (по едно време Майката мина с бебето! :-)) или дори не задължително и това.

Теди ми каза за нещо предстоящо.
"Не е ли рано?", попитах.
"Ами то е след месец, един месец толкова бързо ще мине", усмихна се.

И се замислих - какво ще се случи след месец? Колко е един месец, щом последните 3-4 дни за мен бяха поне 2 седмици? И какво всъщност е времето?

"Началото на новия век рядко съвпада с астрономическия свършек на предишния. Инерцията на времето е толкова мощна, че помита всеки опит да се постави ясна граница между епохите.", пише Алек Попов.

петък, февруари 09, 2007 

colourful life is



Много, много дълги дни напоследък.

- онзи ден Тиодора се върна от Виена и ми я донесе. :-) Наистина - прекарах известно време там, по тези хубави улички, в тези музеи, в компанията на един мъртъв художник, с нея и със Златчо, с мацката с вегетарианската детска градина, с Евгения (която дори не познавам лично), която е много развълнувана от двата месеца, прекарани в Африка, etc.
Наистина беше странно, седяхме си на пейките пред факултета и въобще, въобще не бяхме там. На света съществуваше само тя (и местата, за които ми разказваше).

- скъсаха ме по История на българската журналистика (сега ще мога да се похваля на Жоро, който каза, че ако първата година не те скъсат, няма да приемеш висшето сериозно)

- с техническата помощ на Цецко-Пецко направих една презентация. Някаква глупост за университета, темата беше Комуникация, но аз разчупих модела телефони-интернет и написах една приказка и се получи като филмче. Оттук можете да си го свалите и да го гледате. На компютъра на Васко всичко беше наред, но на моя има проблем с втория слайд.
Освен това не знам как да добавя музичката, Цецко-Пецко ми обясни, но забравих. :-) Както и да е - оттук можете да си свалите саундтрака. :-)

- много ми е забавно да играя с колегите от театъра на скрабъл. Откакто с Васко и Севи престанахме да играем, престанах да обичам. Почти винаги, когато ходя в Bookies, играя, но без кой знае какво желание. Сега тази любов се връща. :-)

- вчера ходих да плувам в Спартак. В началото ми беше скучно, правех няколко дължини, поглеждах часовника и се чудех дали ще дойде, или не. После просто оставих тялото си да плува. То знае перфектно как да се движи, беше страхотно преживяване. Както когато вървиш без да мислиш изобщо и се оставяш тялото ти да те води. Освен това бях забравила колко хубаво е да се ходи около обяд, когато половината басейн е слънчев и имаш чувството, че плуваш в лагуна. :-)

- после се видяхме с Яна. :-)
Тя си носеше лаптопа и ми направи хороскоп. Досега бях смятала цялата тази работа за пълна глупост, а то се оказа нещо огромно! Имах много хубаво преживяване, все едно се повдигам на пръсти и виждам целия си живот, не само мъничкото парченце, където съм в даден момент.
Това ми се случва често напоследък - когато ми е тъжно, чувствам как се мушкам в някаква малка дупчица, където няма нищо. А после изведнъж скачам нагоре и виждам колко грамадно е всичко и си викам: "Боже, колко съм зле!"

- саундтракът напоследък са тези два подкаста от notitle:
>> Lost in Translation
>> Androgyny
Откакто започна всичко това, 27 юли 2006 е първият, като гледам, всяка седмица си ги свалям, но никога не съм ги слушала повечето. Та сега наваксвам. :-)

- снимката горе е от снощи, много се радвам, че креативните вечери се завръщат. Както и много други неща впрочем. :-)

неделя, февруари 04, 2007 

кои са ангелите?



Снощи Васко ми разказа за един негов колега, толкова добър и хубав.
"Страхотен е. Момченце, хахаха, ами момченце си е."
"Еха! Много е хубаво да си момче!"
"Е, и момиче е хубаво."
"Хахаха!"

Тази вечер, на връщане от театъра, се сетих за това. И отново ми се случи - толкова щастие и толкова, толкова любов, че имам чувството, че тялото ми няма да издържи и просто ще умре от това, което се случва вътре.
Осъзнах, че това е, което най-много обичам у господин Грива - че не е мъж, а момче. Той след няколко месеца прави 30, но е момче - забавлява се страхотно и прави всичко, което му хрумне, без да мисли много.

Това го правят възрастните - мислят, преценяват, чудят се. Ау, ужасно!
(сещам се за Малкият принц и неговите grown-ups :-))

Преди няколко вечери със Севи и Васко се връщахме от арабите (от пазар общо взето) и отивахме у Васко, хванати за ръце. Аз носех кошницата, а той - водата, Севи беше посредата.
"Хора, не искам да порастваме! Дали като станем на 30, ще ходим в 10.30pm на пазар и ще се държим за ръце?"

И така, осъзнах защо го обичам - защото е момче. Това обяснява всичко. И това не е любов, което иска нещо, мен даже ме няма там, това е щастието, че го срещнах.

Харесва ми идеята да имам мъж до себе си, и то в много отношения, но ако този мъж не е момче, не вярвам да ми хареса.

Трябваше Васко да го спомене, за да се сетя и да осъзная, че всъщност най-много обичам хората, които определям като деца. И че всъщност ангел означава дете.

петък, февруари 02, 2007 

за навиците



- навикът да го наричам my boy, когато пиша имейли на Бил (самото това да наречеш някого "бивш", ми се струва грозно)

- навикът да извършвам еко-прибиране вечер, като не паля осветлението по стълбите и не използвам асансьора (хубав навик, който в момента изграждам)

- навикът да знам, че мен мъжете не ме харесват и да се изумявам и да не вярвам, когато се случва (а напоследък се случва)

- навикът да срамувам от вагината си и да не я обичам (днес ходих на гинеколог)

- навикът сутрин да ме мързи да стана от леглото (въпреки че много ми се пишка)

Не ми се изброява. Тези са само от днес.

Много навици изгубих в последните няколко месеца.
През януари например съм прочела само една книга, гледала съм общо три филма, направила съм само една картичка, нямах си саундтрак, който да слушам вечер преди лягане (може би защото не спях вкъщи), etc.

И всъщност това е хубаво, отдръпването от навиците.
Да живеят спонтанните решения и философията "каквото си искам"! :-)

- снощи примерно, беше вече 11.30pm, чатехме си с Васко, той си беше пуснал уеб-камерата и майка му му направи филийка с течен шоколад. Аз го попитах може ли да му отида за малко на гости и прекарахме страхотна тиха семейна вечер с топло мляко, филийки, пуснат телевизор и незначителни разговори.

- с Радо се познаваме от две години и нещо и преди няколко дни той ме попита: "Канил ли съм те на вечеря на свещи?" и другата седмица ще ми направи спагети, аз ще донеса музичка и ще ме учи да играя шах.

Днес започнах да чета Чумата на Камю, купих си я миналата седмица и останах изумена, когато я отворих и разбрах, че човекът, който я е чел преди това, си е подчертавал хубави изречения/пасажи с червен и син молив. Много симпатично ми се стори. Аз пък си пиша в телефона - страница еди-коя-си, трети абзац.

На връщане от театъра тази вечер Севи ми разказва за веригите - как човек постоянно си слага вериги, когато му омръзнат, ги чупи и си слага нови, ама си вика: "ее, това вече не са вериги". Нищо подобно, просто малко са си изменили формата.

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.