неделя, август 31, 2008 

морско


почти не съм взимала апарата

Безкрайни дни във Варна и Созопол. Всичко се слива, помня усещания, но не случки.

Най-яркият ми спомен е как сме излезли на терасата на студиото в Созопол, най-високата наоколо. Над нас има безкрайно синьо небе, каквтото отдавна не бях преживявала, вятърът духа силно и ми роши косата. Ние сме бели, още по-бели в белите хотелски кърпи, стоим там боси и се милваме.

неделя, август 10, 2008 

ода за моя мил



Усещам как той - този той, който стои до печката по боксерки и чорапи и обръща палачинки като във филмите - ме прави по-добра. Вика у мен хубавото. Учи ме с любов и търпение. Дава ми голямата свобода да бъда точно такава каквато съм. Прегръща ме мълчаливо, когато ми е тъжно и плача. Говорим за това, ако аз поискам. Преправя си гласа, когато ми чете приказки в леглото. Държи се с мен така, все едно съм част от него. Дърпаме нишки и разплитаме нещата, които не са окей, които ме правят тросната и заядлива. Той ме вижда и внимателно посочва това, до което сама не мога да стигна. Той истински ме приема и се чуди защо понякога се срамувам от малки смешни неща. После се усмихва и намира това за сладко. Той е по детски честен с мене. Той е отворен и красив.

събота, август 02, 2008 

чудна вечер


по-голям размер

Снощи бях любезна домакиня. Даже сложих ризка, за да бъда по-спретната.
Нашите отново правят малък трип, затова поканих Северина и Васок на вечеря.

С нея отидохме на пазар, купихме и нещо за изненада, сготвихме, разгледахме картините на Реноар и лееко ни се допрозява.
Той доста закъсня. Но това пък направи пристигането му малко преди полунощ още по-радостно!

Вечеряхме на балкона, а който е бил там, намиг, знае колко приятно месте е.
Тиха отнесена музичка от моя мил, щурчета наоколо, миризма на влажно и зелено, свещички, леко поизстинало ястие и трима много, много мили един на друг приятели.

После Вас за малко изчезна и със Севи останахме двете. Толкова е хубаво, като има отношения без думи - мили и уютни. Смеехме се само. И се поглеждахме.

Влязох в това аз, което бях преди време - когато у мен имаше само любов. Любов като осъзнаване и живеене на света. Тогава всичко е толкова хубаво, весело и приятно. Виждам го с широко отворени очи - ах, колко е прекрасен светът! - и мога само да се смея и да се радвам. Тогава съм малко глупаво момиченце в най-добрия смисъл, не се коря за нищо, прощавам на себе си и на другите и това ме прави съвършена.

Сега обаче - и това е голямото ново - научавам, че това е минал етап от еволюцията (ми), окей е, чудесно е даже, но не бива да се връщам.

Същия следобед излязох да карам колело. Направих мили неща, такива, каквито обичам - занесох едно одеялце за пикник на шивач, купих си книжка, купих колан на моя мил, отидох в Южния парк, легнах си на тревата, почетох, послушах дишането си, полазиха ме мравките.
Не бях обаче щастлива. Не както преди.

Отвращава ме напоследък идеята за щастието като най-висша ценност. Ценност на масовата култура. Какво е то? - обратната страна на нещастието. И се получава някакво непрестанно люшкане от едната в другата крайност в различните периоди.

В момента правя бананов кекс и цялата къща ухае тоолкова приятно. Мисля си за снощи - как лежахме на пода в стаята ми и гледахме облаците по тавана, как им показвах някакви интересни книги с фотографии, пътешествия, картинки и подобни. И колко беше хубаво...

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.