събота, декември 30, 2006 

коя бях аз преди това?



За съжаление ми беше забранено да цитирам и да споменавам имена, така че започвам без въведение.

Каза ми нещо, което ми се стори много повърхностно и грубо, но малко по-късно, виждайки отвъд грозните думи, разбрах, че е прав.

Осъзнах, че откакто сме заедно, аз постепенно престанах да правя нещата, което правех преди.
Престанах да чета, да гледам филми, да рисувам, да лепя и режа, да си измислям някакви забавни неща, да снимам, да се виждам с моите приятели (само от време на време със Севи и Васко, и то със Севи всеки ден в театъра), да пиша, да пуша, да ходя бавно, да седя сама на пейка и да гледам.

*

Една неделя си лежахме в леглото и гледахме Сблъсък. Всъщност той гледаше телевизора, аз слуша Иван и Андрей, но гледах него.
"Боже, аз съм обсебена от теб!"
Смях се без да го осъзнавам.

Сега не ми е смешно. (е, само понякога)
Връщам се към себе си, към това да бъда първо аз, а после част от нещо друго.

Пробемът идва от това, че не съм сигурна дали това е правилно.
Защото знам, че няма друго такова нещо като пълнотата на бялата светлина. Когато всъщност ви няма и двамата. Или и тримата. :-)

Да си бъдеш сам, означава да се затвориш. А аз най-много целувам сърцето и челото му, разбира се, осъзнах това по-късно, но причината е, че много искам да се отвори. Към мен и изобщо.

Това е общо взето - постоянно се люшкам между абсолютното щастие, че това се случва, че съм част от една нова тройка, където има истинско общуване и големи важни преживявания и от другата страна - алчното его, което иска, иска, иска и проваля всичко с въпроси като: "Защо не ме обича? Искам да ме обича! О, аз няма да бъда с него, щом не ме обича. Аз си тръгвам, не мога повече така."

*

Преди няколко ходихме до село Железница и той предложи да си хванем стоп до София. Крещях от щастие, бях забравила колко много обичам стопа. :-) Последният ми беше морето - София с Васко, когато замръкнахме на магистралата до Пловдив без никакви изгледи някой да ни качи. :-) (едно от най-страшните ми преживявания ever)
Та аз си оставих раницата в снега до пътя и вдигнахме палци.
Сигурно петата или шестата кола ни спря.
Беше много хубава кола, пичът слушаше музичката на Васко и Светли, беше топло, свалих си якето, облегнах се назад, погледнах през прозореца (беше толкова красиво с малкото сняг, който беше навалял), погледнах него, "обичам те", казах само с устни и той се усмихна.

А аз отидох другаде. Загубих се в бялата светлина.

неделя, декември 24, 2006 

обичам


вчера на Рилския манастир, чакам го да отиде до колата и да донесе нож

Няма вече драма и въобще стига с тази любовна история.

Всичко това е много по-голямо и ще се случи, ако не сега, то наистина някой друг път. :-)

петък, декември 22, 2006 

към 4.00am външната врата се затвори



Това съм аз тази сутрин.
Страхил ме намери в горе-долу същата поза, в която и снощи, но този път вече си бях със своите дрехи.

Не плаках, защото вече бях плакала много пъти заради същото.
Просто ми беше празно.
И въпреки че знаех, че това, което се случва, просто няма как да не се случи, всичко в мен крещеше, че това не е правилното нещо.

И странно как в такива ситуации намирам утешение в най-простите неща - оправяне на легло, миене на чинии, правене на топъл шоколад, изхвърляне на пепелника, etc.

Балконът на Страхил е много мръсен и сега там има боси стъпки (снощи излязох, за да погледна дали колата още е долу (но нея отдавна я нямаше)).
Нечий друг балкон също ще бъде мръсен. Няма вече кой да го чисти.

I left myself open,
For the whole world to see.

понеделник, декември 18, 2006 

hello, DMC-FZ7!


Снимката е от сайта на Panasonic

Panasonic DMC-FZ7EG-K

Взехме го вчера и официално трябваше да го намерим под елхата, само че снощи Светли дойде при мен (докато аз бях много, много заета с един таен коледен проект) с апарата и двамата се загубихме в настройките.

И така, оттук нататък снимките, които публикувам тук и на flickr, най-вероятно ще са правени с този красавец. :-)

петък, декември 15, 2006 

Асен и магиите


Асен ми прати горната снимка, това са той и синът му, публикувам я без позволение :-)

Вчера вървях бавно по Ботев посока Петте, имах среща с Теди.
На светофара на Пиротска светеше червено.

Докато чаках, се сетих как веднъж с Асен минахме оттам с колата и пред себе си видях един огромен автомобил. Помислих си дали може да е неговият, но май моделът не беше същия, пък и караше жена.
Отнесох се в мисли за Асен, не сме се виждали от месеци, чудех се какво ли прави бебето и въобще какво се случва с него. :-)
Голямата кола с мацката се изтегли напред.

Погледнах следващата кола.
Вътре беше Асен.

Само си махнахме, защото на него му светна зелено и продължи.
А аз просто стоях и се загубих в бялата светлина. :-)

Не знам, дори не мога да го нарека магия, защото е твърде магическо.
Защото аз минавам оттам за първи път от месеци, той също, както се оказа, когато се чухме по-късно. Отишъл да види Еми и да покаже снимки на бебето, което кво прави? - "бебешки работи". :-)

Нашите срещи винаги стават напълно, напълно случайно.
И не знам дали не си измислиям, но тук аз виждам нещо. :-)

неделя, декември 10, 2006 

"Е, какъв 8 декември изкарахме!"



Това каза Страхил, карайки от Щъркелово гнездо към София вечерта на 8 декември в най-голямата мъгла и най-големия студ, зъзнещ бос само по боксерки и тениска с къс ръкав.

Той всъщност отиде, за да лови риба.
Ние с господин Грива поседяхме малко с него на кея, аз светих с големия фенер, но ни стана студено и се върнахме в колата. Господин Грива вече похъркваше, когато изневиделица се появи псуващият Страхил: "Ей, майка му дееба, целият съм мокър, паднах в язовира!"

Смях, смях!
А всъщност вината може би беше моя, защото аз направих магия. :-) (а при мен магиите работят :-))

Всъщност още като се видяхме вечерта, Страхил каза, че цял ден си мисли как му се рибарства. Беше си купил мънички рибки за примамка и на мен ми стана много тъжно.
На снимката горе позира с единствената риба, която хвана (но мисля, че тя справедливо компенсира падането :-)), с ловния билет в ръка и бос и гол, както се вижда. :-)

Ако си мислите обаче че Страхил се отказа, дълбоко грешите! :-)
На другата сутрин ни събуди и настоя пак се се качим до Щъркелово гнездо. :-)

По пътя аз отново станах сляпа. Слънцето светеше и правеше всичко оранжево, усещах завоите толкова добре, чувах всички звуци.
"Хора, мирише на щастие!", изкрещях по едно време. Те дълго се смяха.
Миризмата на въздуха, на колата, на нас тримата, на вафли Боровец. Помирисах щастието. :-)

А, и друго, много важно - осъзнах, че когато не виждам, не мога да искам или очаквам абсолютно нищо. Трябва да се оправям сама. Всяка помощ е добре дошла, но аз нямам право да я очаквам.

По едно време Страхил спря колата, за да си купи червеи за стръв. Аз си помислих, че е отбил на нещо като паркинг и излязох, за да си взема дъвки от раницата, която беше отзад.
"Бистра, ще те сгазят, какво правиш?!", чух господин Грива да крещи отнякъде. "Има коли, как може да излизаш със затворени очи, ей! Ще те отнесе някой!", скара ми се и ме целуна.

После, вече на паркинга на Щъркела, аз се наслаждавах на слънцето, облегната на предния капак на колата. Те двамата оправяха въдиците, кукички, червеи, ала-бала. И после ме изоставиха. Май се ядосаха, че си играя на сляпа и просто ме изоставиха.
Аз си поседях на слънчице повече от половин час по мои изчисления, чаках господин Грива да дойде да ме вземе, но той не дойде. :-(

Отворих очи и седнах на слънчице в ресторанта. Беше ми много хубаво сама. Сприятелих се с едно кученце, научих го да се храни с вилица (то малко се спече в началото, май никой не му беше давал пържени картофи с вилица, но после свикна :-)) и то си полежа при мен.

Друго не ми се разказва, само да спомена, че магията пак проработи и Страхил не хвана абсолютно нищо. :-)

*

О, и специален поздрав за пича, чието име не запомних, от кръчмата до Пирогов. :-)
(намиг! :-))

вторник, декември 05, 2006 

набързо



Това горе е язовир Искър, където ходихме уикенда.
Планините се отразяват във водата и всичко е синьо-синьо-синьо.

Вчера беше първият ми платен работен ден в театъра. Имаше предпремиера на Атентаторите - много, много хубава постановка със силни монолози, хубави декори и невероятно осветление (!).
Препоръчвам. :-)

Странно, че работя в театър, защото го бойкотирах преди няколко години. Преди това ходех на постановки по три пъти седмично и те все бяха лоши, или поне нехубави.
И по едно време ми писна и си казах, че докато положението в България е такова, аз прекратявам този тип културни мероприятия.
А сега, то си е свързано с работата, но гледам всички представления, които мога.
Далеч не всичко е добро, но изскача това-онова. :-)

Много неща се случват напоследък, но не си спя вкъщи и няма кога да пиша.

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.