един ден
And you've been so busy lately
that you haven't found the time
To open up your mind
And watch the world spinning
gently out of time
(можете да я слушате онлайн оттук)
Това си запях днес, чакайки маршрутка. Слънчице и сенки и всичко беше толкова бавно. Просто си стоях, даже забравих защо стоя там и какво чакам всъщност. За първи път от много време излязох без яке. Пролет. Или даже не пролет, за мен днес беше един друг сезон - тих и слънчев, всичко е бавно и никой за никъде не бърза.
Като късно лято и ранна есен, нещо такова.
Вървях и се смеех, гледах прането по балконите, кучетата, които се пекат, в трамвая един човек до мен беше заспал и ми се прииска да го целуна, толкова хубав беше. Някой път отзад си свиркаше, ама толкова силно и толкова весело. :-)
Поседях си сама в Докторската, почетох си, погледах хората, после пак бавно минах през любимите ми улички наоколо, Сан Стефано, Шипка, бавно, бавно.
Пълнота и благодарност за всичко.
"Боже, възможно ли е да се пръсна от толкова щастие?", попитах се ужасено, когато вече не можех повече, тялото ми не побираше всичко това, което.
Само аз бях, не мислех за нищо и никого, не исках абсолютно нищо, всичко беше съвършено.
И всички, които се появяваха някакси, бяха добре дошли, бяха обичани, но не бяха важни и необходими.
that you haven't found the time
To open up your mind
And watch the world spinning
gently out of time
(можете да я слушате онлайн оттук)
Това си запях днес, чакайки маршрутка. Слънчице и сенки и всичко беше толкова бавно. Просто си стоях, даже забравих защо стоя там и какво чакам всъщност. За първи път от много време излязох без яке. Пролет. Или даже не пролет, за мен днес беше един друг сезон - тих и слънчев, всичко е бавно и никой за никъде не бърза.
Като късно лято и ранна есен, нещо такова.
Вървях и се смеех, гледах прането по балконите, кучетата, които се пекат, в трамвая един човек до мен беше заспал и ми се прииска да го целуна, толкова хубав беше. Някой път отзад си свиркаше, ама толкова силно и толкова весело. :-)
Поседях си сама в Докторската, почетох си, погледах хората, после пак бавно минах през любимите ми улички наоколо, Сан Стефано, Шипка, бавно, бавно.
Пълнота и благодарност за всичко.
"Боже, възможно ли е да се пръсна от толкова щастие?", попитах се ужасено, когато вече не можех повече, тялото ми не побираше всичко това, което.
Само аз бях, не мислех за нищо и никого, не исках абсолютно нищо, всичко беше съвършено.
И всички, които се появяваха някакси, бяха добре дошли, бяха обичани, но не бяха важни и необходими.
