if you're perfect
текстът е прекрасен
Има нещо в общото минало, което ни прави близки.
Може много да обичаш някого, но в един момент помежду ви зейва пропаст просто защото не сте били заедно тогава. Затова и слушам, когато определени хора (ще ми се да кажа просто хората, но няма да бъде истинно) разказват за миналото си.
Много се зарадвах, когато наскоро осъзнах, че това се променя - може би просто времето минава и позволява на тези процеси да се случват. Постоянно изскачат някакви мили общи историйки, а дори да не сме герои двамата, нещо около случката все пак е било споменавано преди това и е лесно да влезеш.
"Аз около Коледа бях много болен", каза наскоро пред други. "Но тогава четях една много хубава книжка", намигна ми.
Примерите са много, някои записвам, а други просто забравям. Но сме страхотен екип. Много ми стана мило, когато избягахме от една ужасна мацка - когато тя отиде да пишка, без нищо да си казваме и без дори да се поглеждаме, и двамата посегнахме към якетата си. Когато поръчахме във вегетарианския последния път, ми се стори, че сме герои от филм - само поглед или повдигане на вежди, усмивка или поклащане на глава, нищо повече не беше нужно.
Откривам разбирането в последно време. Това е другата страна на интензива, за който споменах наскоро и в чието време Севи някак ме върна. Откривам го сама и ми е спокойно, когато имам знанието за това кое е истинно и кое - не.
Когато разбираш някого, всъщност медитираш. Защото излизаш от балончето на твоя свят с твоите мисли и виждания. Тогава ти се отдръпваш, у теб става тихо и си отворен да преживееш другия.
Няма никакво значение дали знаеш историята, фактите, случките, дали познаваш хората. То просто се случва на друго ниво, когато земното е така далече.
Веднъж много се срамувах, когато ядох тирамису и имах какао по устните и зъбите. А той ми се скара и може би дори малко се обиди "Е, от мен ли ще се срамуваш?"
Всъщност сме толкова несъвършени. През цялото време. Видях го една вечер с Васок, сега вече не го разбирам, но тогава го - всяко човешко движение е опит да се постигне съвършенството.
А този път е обречен, точно от това искам да избягам. (И как, като дори пишейки този текст, внимателно подбирам думите и трия цели изречения?)
Във всеки случай сигурността на познатото, близостта, която имаш с някого - независимо физическа или не - отваря пространство.
Преди около седмица лежахме в леглото и той се усмихна по един много специален начин. "Така се усмихваш само когато си извънредно доволен", казах. "Охо, ама ти май много добре ме познаваш!", отвори широко очи и ме целуна.
Има нещо безкрайно уютно в подобно познанство. Когато напрегнатото ми отвътре тяло самичко решава да се отпусне истински. В тези моменти не се меся. Просто дишам.