сънувах виена
Съвсем на един дъх я прочетох. Не вдигнах глава. Осъзнавах, че дишам ужасно бавно. Без главните си букви, текстът не спираше да ме омайва.
Не книга, а преживяване.
Отвъд смисъла на думите и конкретните изречения, съзнанието ми беше вътре в звученето им. Текстът сам по себе си. Чувствах отнесеност като в сън; прескачане, алюзии, свободни асоциации. И въпреки всичко бях някак съсредоточена. Бях вътре в историята, в главите на персонажите, във връхчетата на пръстите им, в ъгълчетата на очите им.
Това ме направи безкрайно отчуждена от материята около мен, от мислите ми, от обичайното себе.
Тази книга само аз съм си я прочела. Следващия път и за мен може да бъде различна.
Харесва много Емилия Дворянова. Земните градини ми е любима. Вчера се сетих обаче за първия ми опит с авторката. Бях на автогарата, грееше слънце, а аз седнах и зачетох Passion или смъртта на Алиса. Бях тръгнала съвсем сама на фестивала на спомените, защото исках да не знам какво ще ми се случи. Тогава конкретно и тогава изобщо.
Спомням си, че усетих света различно. Видях цялата му условност и вариативност. Ако не това, ще бъде друго. А логиката е толкова скучна.
Концерт за изречение ме върна в онова състояние, когато копнея да съм сама. Конкретно от книгата - да ида сама на класически концерт.
Това наистина е едно от най-любимите ми неща. Сама на кино, на театър, на път, на разходка в парка, на кафе - да си почета, попиша или порисувам. Чувствам се чудесно. Толкова свободна и смела. Заговарям непознати. Наблюдавам. Подслушвам.
Все още го правя, но вече по-рядко. Като "кражба само за мен си" го възприемам. Леко гузна се чувствам, но после си казвам, че няма защо и се присмивам на себе си за това усещане.
