машина на времето
За да отпразнуваме първата отпуска, която моят мил си взима, вкъщи тайно украсих с ръчно правени парти-гирлянди (да, много семпло, добре го каза, мерси!). Отдавна ми беше обещал, че ще ме заведе на чудесната вила, където като малък е прекарвал ваканциите си.
По-градско дете от себе си не познаваме. Никога не съм имала нещо от рода на село, вила, къща, дори палатка. Прасета съм виждала само веднъж, а от кокошки ме е страх. Джанки съм брала от дървото зад блока, а дива ягодка си откъснах миналата седмица в Клуба на архитекта на Кракра.
Въпреки това напоследък доста ми допада идеята за лятна къща. По едно време даже исках да живея в такава - да чета, пиша, снимам, рисувам, готвя, измислям, да каня приятели от града и да им правя шопска салата с току-що набрани домати биволско сърце. Всъщност бях обсебена от тази идея, най-добрият редактор дори вероятно ще си спомни един мил и наивен разказ с подобна тематика, хаха.
И така - още когато с моя мил се качихме в колата, пуснахме диска с кукерите и аз сложих кафявите си очила, разбрах, че ще си прекараме славно!
Вълнувах се ужасно, защото това не беше просто пътуване за уикенда. Той щеше да ми покаже своето детство! Няколко дни по-рано прочетох Вино от глухарчета на Рей Бредбъди и си припомних детските лета такива, каквито никога не съм ги имала - река, прашни пътеки, светулки, съседи през оградата, череши направо от дървото.
Верно - имах гуменки, малка горичка зад блока, любими дървета за катерене и кола до Витоша. Едно време не знаех какво пропускам и ми харсваше. Всъщност имах чудесно софийско детство, но то ме отдалечи от природата и до днес ми е малко некомфортно в нея.
Къщата се оказа много хубавка. Проектирана лично от дядото, бившия главен архитект на Пловдив, който наскоро почина. Три етажа, но не особено голяма. Доста прилича на вилата в Черноморец, която Севи и Васко със сигурност си спомнят. Още в първите ми 5 минути вътре, една оса ме ужили. О, не, Къщата не ме харесва, казах си тъжно, но после се оказа, че греша. Градината е малко повече от декар и в добрите си времена с била една от трите най-хубави във вилната зона. Днес е запустяла, защото няма кой да я поддържа.
Въпреки това - на земята си намерих кайсии и с наслада ги изядох. За човек, за когото плодовете идват от магазина, това е истински вълнуващо. Разузнах освен това наоколо. Слях се с природата. Лазиха ме мравките, бръмчаха около мен пчели, падаха круши от дърветата, поклащаха се цветята, боцкаха ме тревите, милваше ме вятърът. Седнах да си почета и осъзнах какъв гост съм в тази градина и въобще в този свят!
В останалото време се разхождахме наоколо и често спирахме: Ето тук играехме мач, по този покрив се катерехме, това беше любимото ми дърво, тук баба правеше салатата, тук живееше най-добрия ми приятел Любчо, на тази поляна паднах и ми остана ей този белег... Страхотно е да можеш да споделиш с някого несподелимото! Да си вече голям, но да се върнеш, за да продължиш приказката. Да я пишеш с другиго.
Когато вечерта си легнах до моя мил, го прегърнах с две ръце!
тук започва малка виртуална обиколка
