на ези или тура не ща да играя
Направо си е лято вече. Карам колело, излежавам се в парка, пия сокчета от fix-mix, нося сладурански ризки, посрещам изгрева, чета по книга на ден, рисувам с тебешир по асфалта, поливам цветята, правя ирландски кифлички, замислям хиляди партизански лудории...
Но вече нищо не е същото. Не ги издигам в култ тези неща, не те осмислят деня ми.
Именно безкрайното щастие ми показа, че не то е върхът, нито смисълът, нито дори пътят.
Не че нещо - щастието е супер и аз със сигурност го харесвам. Безгрижието, лекотата, любовта, смелостта, смехът с всички зъби, широко отворените очи - големи и приятни са, няма какво да се лъжем. Притеснява ме обаче онази представа за щастието, която ни се натрапва ежедневно от билбордове, книги и духовни учения. В най-добрия случай човек е щастлив просто докато... изведнъж вече не е щастлив.
Чух онази вечер нещо, което ме изненада - тъгата е мисловен модел, с който човек преживява отново и отново моментната си болка и я разтяга до безобразие. Затова животните не страдат, тях само ги боли на момента. Колко смешно, защото само ден по-рано тъгувах, въздишах и си припомних знаменитите думи на Винсънт - la tristesse durera toujours.
От тъгата за секунди скачам в щастието с двата крака - както съм била екзистенциално самотна, празна и безсмислена, изведнъж - без нищо да се случва - танцувам из стаята, смея се от сърце и обичам, обичам, обичам света.
За някои хора в тъгата има нещо изключително сладко, други намират същото в щастието. Двете май са едно и също, ези и тура, все от сърцето идват.
Говоря за това, защото тъгувам напоследък. Изключително тъгувам за детството, невинността и незнанието си. Дълго време нарочно и съзнателно не исках да порасна, защото виждах само негативите, тоест представях си какво ще бъде, гледайки хората около себе си. А то е процес - напълно естествен и само мой. Размишленията за това обаче са му отнели естествеността и сега ми е трудно, изисква усилие, за да продължи.
Въпреки че вече се занимавам със значително по-сериозни неща, все още взимам решенията със сърцето, а не с главата си. Знам кое е по-добро за мен в дългосрочен план, но отлагам просто защото така е по-лесно - отдаден на навика да живееш и разбираш света.
Абе стоя на прага на вратата, която търсех, и не смея да вляза. Страх ме е да порасна. А то си идва с всеки изминал ден. Привързаност към детството имам, към сладкото и невинното. Междувременно онова зад вратата влиза в мен, но много бавно, спрямо начина, по който броим времето - с четирицифрени числа и тиктакания. Не го усещам и затова понякога го забравям.
А то е тук.
