трябваше да има гледка, а имаше мъгла
Колко, колко странно е да се подиграваш на дума, която преди чистосърдечно си употребявал, на която си вярвал безрезервно. Дума, която за теб е значела, но вече не. В един много конкретен случай, когато мисля за приятел, вече ме напушва тъжен смях.
На един покрив се качихме, но 19-те етажа не ни стигнаха, за да се издигнем над себе си. Нямаше и как да говорим големи мъдри неща, когато сме участници в нещото. Оплетени бяхме и всичко, още преди да бъде изречено, се превръщаше в обвинения, а не в абстрактни идеи, които да послужат за собствени размисли, за опомняне и промяна. Защото от такава - всички знаем - има нужда. Как да пишеш съчинения, като не знаеш азбуката?
Преди непрекъснато сънувах как живот след живот той ме преследва и иска да ме убие; една непрестанна и страшна игра на котка и мишка. Това ужасно ме напрягаше и измъчваше. Събуждах се разтреперана. Споделих веднъж на Асен и той се засмя: "Абе що не го убиеш ти?"
Скоро след това наистина го направих. Не беше нито случайно, нито нарочно. Държах един пистолет. Ръката ми беше твърде малка, за да го хвана добре и да сложа пръст на спусъка. Обаче някак го гръмнах в корема. Той ококори ей такива очи и погледна изумено локвата кръв под себе си. Не вярваше, че ще го направя. Не вярвах и аз. После обаче - за всеки случай - го застрелях още веднъж в гърба.
Това, разбира се, беше просто сън, но оттогава - вече месец - не съм го сънувала. Наскоро също така избрах законния начин да го убия - просто го изключих. Не мога да го изтрия, всичко вече се е случило и двамата ще си носим последствията. Осъзнах обаче онзи път на покрива, че просто няма какво да прави той в живота ми; че не искам и аз да бъда част от неговия с всички ужасни неща, които му предстоят.
Не знам на колко хора им се случва този сценарий - да изтрият най-добрия си приятел от телефона, фейсбука и главата си. Задълго, да не казвам завинаги.
Трябва нещо много драматично да се случи, за да няма място за прошка. И по-лошо - прошката да бъде просто безсмислена. Стават и такива неща. Това че прощаваш, не поправя нищо.
Колебаех се, разбира се. Трудно беше да избера по-малкото зло; трудно беше да отговоря на измъчващите ме въпроси дали и как. А може би най-полезно е нещата просто да се случват - не да стоим на пауза, а да действаме, действаме, действаме, независимо, че постоянно правим грешки. (А дали са статични грешки, а не част от процес зависи също от това как ги мислим нещата.)
Така че - страшно няма. Искам процес!
Казвам сбогом и съм готова за всички последици.
