съвестта е тук, аз вярвам
за да ме виждаш по-добре
Дори вчера, като направих тази снимка, сърцето ми се сви. Две пънчета-бебета, прясно отрязани, пънчета с големина, колкото шепата ми. Не е нормално да виждаме такива неща. Но ето - снимах ги даже.
Случи се в неделя - деня, в който цялото семейство беше впрегнато (от мама) в почистване. Чух силно бръмчене като от страшна машина. Погледнах през прозореца, но дали защото съм късогледа, или защото не знаех откъде идва, нищо нередно не видях - стори ми се, че косят тревата.
Скоро след това забелязах мама тъжна на балкона. Погледнах и аз. Долу лежаха отсечени две млади хубави цъфнали дървета.
Бях на десет години, когато с баща ми ги посадихме пред блока. Тези и още много други. Поливахме ги и се грижехме за тях. Непрекъснато питах скоро ли ще пораснат толкова, че да стават за катерене. Тогава стеблата им бяха три-четири пръста дебели. Не, имах доста години да почакам. Завиждах на децата, които ще живеят тук след време. Имах си любимци, но ги харесвах всичките мъници, честно. По това време бяхме еднакви на ръст.
С времето те пораснаха. Някои вече стигат до петия етаж. Понеже са доста накуп, създават едно много приятно чувство сред сивите панелки. Пролетта всичко побелява от цвят. Лятото поддържат хладно. Когато вали дъжд обаче е най-хубаво - ароматът е вълшебен! Обичам да се прибирам, когато е мокро.
Докато Съни беше жива, разбира се, прекарвах много повече време в градинките около блока. Вече само минавам. И все пак.
Връщам се във въпросната неделя, когато от балкона видях, че две от тези дървета лежат мъртви на земята. До тях имаше чичко със страшен електрически трион или някаква друга адска машина. Малко съм късогледа и първоначално помислих, че са хората от общината, на които съм ужасно сърдита, защото само преди няколко месеца отсякоха хубавата ни съвсем здрава топола откъм слънчевата тераса. И същите, които отрязаха всичкия жив плет наоколо, за да сложат телена ограда около градинките.
Когато видях дърветата да лежат на земята, изпаднах в истерия. Как?! Защо?! Какво?! Ама?!? Заплаках, затръшках се, в сърцето ми се отвори огромна яма; не можех да повярвам кому е притрябвало да реже млади цъфнали дървета без причина. Тогава мама ми обърна внимание, че чичкото с триона не е от общината, а е съседа от другия вход.
Тогава вече наистина избеснях! Изтичах в стаята си и покрих лицето си в шепи. Плаках така, както би плакала десетгодишната Бистра. С пълно гърло, хълцане и много сополи. Чувствах безсилие пред тази ужасна несправедливост; състрадание към бедните беззащитни дървета; чувствах също ярост, гняв, омраза, мъка. Някаква буря от емоции ме беше грабнала и май не искаше да ме пуска.
Изведнъж обаче се сепнах - трябваше да сляза и да ги спра; когато има несправедливост не плачеш отстрани, а се намесваш! Кой знае още колко дървета смятаха да отрежат! Бързо обух червените си гуменки на бели точки. Баща ми обаче не ме пусна сама и също дойде.
Отдалеч разпери ръце недоумяващо и извика: "Кво правим сега?"
Другите се доближиха нападателно.
Когато ме видяха разплакана и сополива обаче, малко се постреснаха. Чичото с триона обясни, че режел тези две дървета, защото пречели на ябълката! Тя тази ябълка била още малка, но вече раждала, като минели децата, късали си ябълки!
Ябълка?! Въобще не знаех, че това дребно хилаво дръвче е ябълка! Вероятно беше посадено след нашите, защото беше голям мъник с тънко стебло и хилави клони.
По балконите се показаха съседи, които също не одобряваха подобно своеволие и започнаха да крещят, че не сме на село, селянино, и това не е двора, в който да си гледаш ябълки - в града стойност имат не плодните, а декоративните дървета.
Разделихме се с уговорката това да бъде сеченето за днес.
Прибрах се в ужасно настроение, облякох се и се запътих към моя мил. По пътя в маршрутката плаках през цялото време, но тихичко. Беше ми толкова мъчно. Не помня дори как съм качила баира. После звъннах на вратата. Той отвори и весело ме целуна. Тогава аз го прегърнах отчаяно и заплаках. Сякаш цялата ми космическа мъка се изля за някакви си там петнайсет минути. Плаках, плаках, крещях от безсилие, изтичвах да си издухам носа и измия лицето и се връщах на дивана и пак плаках, плаках, плаках, плаках.
Не можех да повярвам как може този човек да си мисли, че върши добро? (Защото вярвам, че все пак това си е мислел.) Не можех да се начудя - защо от всичко трябва да се извлича полза? И кой му дава право да вършиш своеволия, да се разпорежда с живота на другите? Да отреже едно здраво цъфнало дърво - не му ли е дожаляло поне мъничко? Къде е онази всемогъща съвест, която те спира да свършиш всички глупости, които ти хрумват?
Плаках, докато се изтощих. И понеже бях болна, после получих горещ билков чай, одеялце и приказка.
