борисова е чудесна днес
Срещите в 11 са ми непосилно ранни. Закъснявам с 30, а тя - с 45 минути. Все пак съм първа и имам право да си поиграя на обидена.
На обичайно най-оживеното място в началото на Борисова е самотно в тъмен oбяд като днешния. Мокро е и гората ухае на чисто; мокро е и цветовете са ярки. Няколко души минават с кучетата си; други тичат, за да хванат автобуса; трети се гугункат и им е все тая какво е времето. Една баба - облечена като чистачка в училище - продава семки и се оглежда крадешком. После става и изчезва за десет минути. Всичко си остави тая жена - масата, столчето, найлоновите торбички, тиквените и слънчогледовите пакетчета по един и два лева. Странно е как общественото пространство понякога се превръща в лично.
После, когато вече бях ужасно, ужасно щастлива, минах уж напряко пак през Борисова, но Бийтълс ме разсеяха и някак се озовах край едно каменно езерце. Сухо, сухо от години, но по нещо напомняше на оазис - дали защото е достатъчно далеч от всички булеварди и се чуват предимно хвъркати (птици и самолети), дали защото има много пейки, дали защото е закътано, или просто защото така.
Уж напряко, но поседнах на една пейка. Около мен имаше много самички хора - кой дошъл с колело, кой без; повечето четяха, някои подчертаваха; други седяха със затворени очи и се наслаждаваха на чудния ден; две момчета пушеха трева. Да, прекрасно време и място беше за един коз, за една биричка, за писане в тефтерче, за малки скици на малки идеи, за ирланска книжка, за съзерцаване на дърветата, абе изобщо за нещо спокойно и може би самотно.
После запръска и си тръгнах, за да вляза в ролята на слънцето с жълтото яке 20 минути по-късно. Всъщност ми е много забавно как понякога предавам лежерността си на хора, които иначе живеят твърде далеч от нея. Радват ми се, радвам се и аз. Все едно имам цяла кутия шоколадови бонбони и си умирам да черпя всички!
