реквием за едно приятелство
Едва ли някой някога е мислил, че изразът тримата ще започне да се употребява само в минало време. Знаех, разбира се, че всичко все някога свършва. Дори съм го искала в определени моменти, когато съм била нетърпелива старото да си тръгне, за дойде нещо ново.
Но не така, не.
Не вярвам други някога да си били по-тримата от нас тримата. Виждала съм го, когато - малко ирония ще вкарам - съм била сляпа. Тогава всичко става по-ясно. Затова и никога не ми беше хрумвало, а дори когато ми хрумна, отказах да повярвам, че онова е истина.
Но е. Вече мина достатъчно време, за да го приема с ума, но не и за да престана да сънувам. Ние вече не сме заедно.
Когато разбра за случката, архитектът каза, че светът не бил розов и като цяло печените хора и случки са рядкост. Това твърдение, въпреки че съм го чувала стотици пъти, продължава да ме учудва. Защото има много любови и чудеса. Знам го не от книги, а защото идват при мен.
После си отиват и точно това като че ли не беше част от плана.
Спомням си как исках да си отрежа ръката и да я подаря на Ераг, когато разбрах, че внезапно съм му отмиляла. Минаха години, за да се обикнем отново и тогава видях - просто сме били на пауза, вървели сме в една посока, но не заедно, а успоредно. И това безкрайно ми хареса.
Някои любови съм прибрала в гардероба и не ми липсват, не ги мисля сега, когато ги няма. Стига ми да знам, че такива любови има.
А после те се променят, порастват, водят. Или стоят на пауза, поддържани със small talk и лаконични имейли. Или дори без.
Струва ми се, че се срещаме толкова много пъти, че тези неща дори не ги забелязваме. Че понякога просто се виждаме за малко - за да си разкажем какво сме научили, да се заразим с това-онова и пак да се превърнем в призраци.
Мисля, че винаги съм имала известна склонност към тези драматични люшкания - приближаване и отдръпване, вкопчване и отхвърляне. Затова и ми хареса Валентинов ден. Видях, че мога да бъда една от двете.
Но не съм. Има един разумен глас, който ми говори. Сигурно и у мен има такъв глас, но този, който споменавам, идва отвън, от устните на друг. И за този друг научих ужасно много покрай цялата случка. Това външно зло още повече ни сближи.
И като казах другите - удивена съм колко много ни влияят. На теб и особено на мен. Осъзнах покрай всичко това какво значи семейството - тихото място, където всичко е честно и с грижа, мястото, където можеш да се скриеш от лошия свят навън. И колко рядко се разширява семейството всъщност.
Ужасно важно е и кои ще са хората, които ще наричаш приятели. Защото ще им вярваш, както аз вярвах на теб, Васко. А виж какво излезе.
