който живее на покрива
Тъкмо смятах да си мия зъбите, когато Васко се обади гладен. Минах да го взема, сложихме в чантата две вилички и се запътихме към магазина. Каза, че ще ме заведе да хапнем на специално място нависоко. Тайно бях сигурна, че става въпрос за любимото ни дърво зад блока, но на връщане го подминахме и продължихме към неговия дом. "Аа, сега ако ме заведеш у вас, ще бъда много разочарована", казах. Той се усмихна лукаво, "Ми... малко по-нагоре ще е!"
Хаха, не можех да повярвам, защото точно преди да тръгна, с любов гледах фенерчето си, подарено от Теди и Златчо с пожелание да си светя нощем по покривите, защото тия дни бях в планината и се наситих на липсата на улици и лампи.
И така - взехме асансьора до седмия етаж, качихме още два пеша, той отвори капандурата и скоро - тихо и ловко - и двамата бяхме горе.
Йее, беше тоолкова хубаво!
За първи път се качих на покрив и бях омаяна от усещането, че си много високо, от възможността по-лесно да видиш нещата отгоре.
Това и направих - струва ми се, че отдавна не се бях чувствала толкова мило и весело. У мен имаше само хубави мисли. Всичко беше смях ("Шшт! Ще ни чуят!"), кискане или просто усмивка.
Обичах всяко нещо, за което си помислех.
Беше ми лесно да бъда щастлива. Такава съм понякога - без причина и заради всичко. Бистра усмивка без причина. Тогава се чувствам много хубава и точно на мястото си. Преди смятах това за цел и голяма ценност, но после разбрах, че не е.
Хубаво е, разбира се, но сега и един покрив от време на време ми стига.
