друго
Преди няколко дни Севи каза, че й се струвам тъжна. "Ама нее", отвърнах уморено и се зачудих какво я е накарало да си помисли това.
Има нещо, но не е тъга.
Объркана съм. Истински, истински объркана.
За първи път от години. Откакто преживях за първи път светлината, тя ме водеше.
Сега не знам какво стана. Изчезна моето голямо Знание, което ме осмисля и което обяснява всичко. Не знам дори как да го формулирам, но вече на няколко пъти усещам истински тази екзистенциална липса.
Най-смисленият въпрос напоследък получих от професора, който вместо на изпит, ме заведе на кафе. "Кое е това нещо, което те крепи в света такъв, какъвто е?"
"Вярата", отвърнах, "че това тук е само един от животите, в които учим."
В различните периоди важните неща са били различни. Сетих се за времето, когато центърът на всичко беше собственото ми его. Егото. Думата, чието значение не знаех по дефиниция, но усещах. И се съпротивлявах. Постоянно го предизвиквах. Правех глупави неща само за да го нараня. За да си тръгне, нали така беше. Самоубийство в засада.
Припомних си всичко това, когато преди няколко дни видях неговата искреност и я сравних със своята. У него няма капчица егоизъм. Възхитителен е. Искреността му идва от добротата.
И тогава разбрах - моята така известна искреност не е нищо повече от най-прекия път, който съм намерила досега. Използвам я, когато искам да извадя нещо лошо от себе си. Затова често съм груба. Пряма е думата за същото, която предпочитам да използвам. Звучи по-добре, но дали е по-истинна?
Всъщност мисля, че към себе си съм най-сурова. Но понякога и към другите.
Отново влязох в живота на Винсънт, този път чета почти паралелно книгата на Ървинг Стоун и писмата. Прочетох как майка му имала такава усмивка, която прощавала още преди да си направил грешката. Такава искам да бъда.
А той го каза така, че да го повярвам - че ме харесва точно такава, каквато съм. Уау!
Колко голямо е това всъщност! Да не се опитваш да прекрояваш света, да го вкарваш в собствените си представи и очаквания.
Това е, което пречи на хората да бъдат щастливи.
А с него всичко е толкова различно. Понякога ми се струва, че си открадваме парченце от вечността, за да я преживеем заедно. На тихичко.
Има толкова много неща, а аз мълча. Не пиша и не рисувам. Не искам да мисля. Сигурно трябва да мине време. Междувременно сънувам. Но дори това не записвам.
Иначе продължавам да лепя моите любими етикети - добро и лошо. Но няма го за мене вече голямото Добро, което да осмисля всичко.
Нямам и любима аз, която да е по-добра и сладка от другите. Такава, която да насърчавам, с която да се гордея, за която да се грижа, с която да се описвам.
И така, Севи (честно, много ми се искаше да ти разкажа) - не е тъга. Нещо друго е.
