два свята
Пропуснах нещо. Пролетното безгрижие или просто записването му в ума?
Престанах да пиша - писма, постове, статии и изречения само за мен в новото тефтерче.
И се получи някакво нелогично противоречие, защото в една част от деня си живея само в ума. Тогава безкрайно ми липсва директното преживяване. И се чувствам недобре. Разпиляна и закъсняваща за досадните задължения, свързани с университета и уговорки с други хора.
И в същото време Живея.
Много е хубаво, когато сме пили бири с някого, забавлявали сме се цяла вечер, но най-хубаво е когато се приберем вкъщи и останем само двамата. Тогава времето и всичко, което обичайно е тук, престава да съществува. Когато ме прегръща с цели длани, преживявам думата hold в значението й на гушкам. Разбираме, че е време да си лягаме, когато започне да се съмва.
Понякога се гледаме в очите и се смеем като деца, които си имат някаква тайна, която си е само тяхна. Тогава усещам любовта и колко жалко, че това звучи като метафора, когато е буквално назован факт.
Два отделни свята са това. Иска ми се за постоянно да отдръпна ума си, за да станат отново един.
И в търсене на това ще направя един експеримент - засега изключвам коментарите. Нека бъде ясно - това не означава липса на желание за общуване, просто има и други начини.
