Disarm you with a smile.

Денят от предишния постинг беше най-прекрасният от много време насам.
Беше толкова хубаво, че даже не ми се говори. :-)

Разказа ми за своето студентство. По цял ден ходел с ръце, изцапани с пастели и моливи. Хиляди, хиляди идеи. Постоянно. Лягал си да спи с дрехите. "Много по-големи неща са ти в главата от това как изглеждаш." С колеги пиели бири и играели карти на терасата, откъдето се вижда целия Долен Лозенец.

Сега за първа година е асистент. В същия университет, в който е завършил.
Разказа ми за днешните студенти. Много ми стана тъжно. Почти всички работят (и то предимно гадни работи) и в главите им са други неща. Сиви и скучни. Няма я онази фантазия и свобода на мислите.

Може би и друг път съм го казвала, но отново ми се върти тия дни - студентите не бива да работят. Би трябвало да имат време за четене в Борисова, за изложби и фестивали, за големи открития, за бири и хубави разговори.

Много ми е вдъхновено оттогава. Сякаш ме докосна с магическа пръчка. Замислям хиляди неща. :-)

Иначе снощи ходих на късометражно кино в Червената къща. Имаше един латиноамерикански филм, който много ме впечатли - Candy and Brandy.

Докато чаках да ни пуснат в Червената зала, един пич дойде и ме помоли да ми вземе колелото, докато аз гледам, щял да ми го върне.
Дадох му го без да мисля и гледах първия филм с идеята, че едва ли ще го видя повече.

Казах си, че няма проблем. Простих се с хубавото си червено колело с цвят grand prix с широко сърце и влязох в света на киното.
Сетих се за нещо, което ни каза доцентът по социология - доколко едно общество е напреднало може да се съди по отговора на въпроса "Според вас хората добри ли са?" - и ми стана смешно.

Всъщност ми го върна. С изкривен фар, явно се беше блъснал с някого/ нещо. Благодари и ми поиска пет левчета назаем. Отказах и няколко крачки по-късно съжалих.
Стана ми гузно. Не биваше да бъда лоша.

Иначе Васко ме води на турски ресторант, където нямаше нищо вегетарианско.
После го изпратих до трамвая. Уговорихме се който пристигне пръв, да клипне на другия.

Когато стигнах, избибипках радостно с тромбата - Васока току-що беше слязъл и си купуваше цигари.

После останахме малко навън, видяхме, че у Севи свети и й се обадихме.
Тя беше като затворена порта.

"Мислите ни владеят", казах й и го видях толкова ясно.

Аз (не) излизам късно вечер, Аз (не) ям месо, Аз (не) харесвам европейско кино, Дънките в ботушки (не) са просташки, Аз (не) правя така, Аз (не) вярвам на всичко това, etc.
И ей така се затваряш в някакви измислени граници "това - да, това - не".
Ненужно, излишно и направо вредно.

Снощи видях усмивката си.
Когато просто вървиш и се усмихваш безпричинно, си отворен и обичаш това, което дори още не знаеш какво е, но си готов да му позволиш да се случи.

Спя си днес и телефонът звъни.

Ах, имах прекраасно преживяване - чух смеха в глас, който не се смее.
Тоолкова беше хубав, видях всичко ангелско у него като част от гласа, но съвсем, съвсем отделно. Толкова реално, можех да го нарисувам. Нещо кръгло и бяло в самия глас - всичко най-хубаво, което е той. :-)

Успя да каже само "Здрасти, как си?", усети, че спя и каза, че ще се обади по-късно.
След няколко часа отново ме събуди. "Сънуувах те!" Каза, че ще се обади още по-късно. :-)
Аз станах, изкъпах се, написах няколко имейла, видях хубавото слънчице навън и реших да закуся тук. :-)

И това е, сега излизам, за да преживея този прекрасен, прекрасен ден. :-)

Лозенец, края на септември, 2007

Пускам това клипче, защото се връзва - в Лозенец ходехме изцяло боси.
И въобще целият ни трип беше докосване.
Играеш си край пътя, докато е ред на другия да стопира, и забелязваш какви животни живеят там. Докосване - да те щипят мравките. Да усещаш слънцето. И вятъра.

Ай, колко банално звучи! Но това е, което откривам в последно време.

Преди няколко дни бяхме у Васока и той извади камъче от Асеновград. Спомням си ги много добре тия уж два километра по стръмното към Асеновата крепост, които ми се сториха като десет. И камъчето ми хареса. Беличко.

Не знам как и защо, обаче отвътре ми дойде да го оближа. Някак не беше достатъчно да го държа в ръце и да го гледам. Исках по-истински контакт с него.
Направих го тайно, разбира се - Васко и Цецко-Пецко щяха да ми се смеят - че кой ближе камъчета?

Тия дни валя много, но аз не носех чадър. Не го мислех, обаче една вечер осъзнах причината - искам да усещам света чрез кожата си. Не да се крия под чадъри, дрехи, покриви. Толкова естествено е всъщност да си мокър, когато вали.

Днес най-после карах колело. Толкова беше слънчево и хубаво, когато се събудих в 1pm, че избрах да облека само тениска с ръси ръкави и суичър. Знаех, разбира се, че вечерта ще захладнее, но това не ме спря. Даже с малко досада подходих - "ми довечера ще ми е студено".
Ако ако е студено, ще ми е студено, ебаси. Естествено е.

Крис ми написа писмо тая вечер и така ми се доизлиза с него. Крис е моето босо другарче. Ние така и се запознахме всъщност. :-)
Ах, толкова хубаво!

"Няма защо да се обвинявам", не спирам да си повтарям последните няколко месеца. "Просто съм несериозна и това е факт."
Отлагам, отлагам всичко и стискам палци нищо да не се провали.

Снощи, когато се върнах от Васко, трябва да съм била много отпусната.
Усетих, че вратът ме боли и без каквото и да е участие на ума, отвътре ми дойде да направи няколко упражнения от йогата. За първи път през живота си успях да направя пълните кръгове на главата. Някак стигнах предела, който тялото позволява. И този предел е тоолкова удобен, просто това трябва да бъде през цялото време, за да работи тялото нормално.

Помотах се още малко по чорапи и усетих, че гърбът бе боли. Този път май упражненията си ги измислих, но бяха съвършени.
Пук-пук-пук, усетих как всичките ми влакна на мускулите се изпъват, как гръбнакът ми въздъхва облекчено и заставам в най-правилната позиция.

Легнах го гръб и се учудих, че не ми е студено (защото само преди десетина минути бях отворила широко вратата на балкона, за да се проветри). Тялото ми беше чудесно затоплено, само стъпалата ми замръзваха.
Отново без да мисля седнах и отново направих няколко измислени упражнения за раздвижване. Усетих правилността на движенията си. Краката ми се затоплиха.

Толкова хубаво се почувствах.
Несериозна съм и избирам да не ставам рано за йога.
Въпреки това тя сама идва в живота ми.

Легнах по гръб.
Легнах и сънувах.
(Ако това въобще се нарича така.)

още

Един коментар на taralezh вчера ме подсети за хаоса в стаята ми.

От предишната фотосесия мина повече от месец, а малко неща са се променили. Преди няколко дни прибрах дрехите в гардероба.

В голям хаос живея.
В телефона ми има things to do, които все не върша, а местя за утре. И това утре за съжаление не идва. Даже сега, вместо да пиша, трябва да съм другаде.

Иначе е хубаво. Неочаквано.
Кристин често ми се обажда късно вечер.

Понякога го чакам на студа, а той от бързане забравя да сипе бензин и колата загасва (и после ходим километри до най-близкото OMV, където ни отказват да ни сипят един-два литра в пластмасова бутилка!).
Понякога го чакам вкъщи, а той закъснява 45 минути. Снощи останахме последни в Апартамента, пихме сангрия и аз пусках музиката.

Имам някакво усещане, че си губя времето.
Но и че нещо голямо ще се случи с тялото ми много скоро.

Когато Светли излезе за малко от стаята, баща ми се наведе към мен и с тихичко възхищение ми каза колко добър и хубав е. :-)

У мен нямаше думи, само любов. :-)

via Искър

+ още нещо забавно, което гледах днес

Ден без лекции, работа и срещи.
Закуска на балкона, Tori Amos, писма и Beirut.

Чета книгата на Линч тия дни. По няколко пъти хубавите пасажи. Подчертавам и си мисля.
И тъкмо навреме, както винаги, ми дойде този разговор вчера.
"Защо ти е да се насилваш и да влизаш в състояния, до които не си дорасъл? Да си там, но да не знаеш какво да направиш. А те могат да се случват и докато си вървиш. Има си еволюция. Път, който трябва да се извърви."

Абсолютно съм съгласна.
Хубаво е, когато се случват, когато не ги търсиш. Без никакви усилия.

Иначе студентският живот е прекрасен - изложби, четене по турски в Докторската, бавно ядене на сладки със слънчогледови семки и скрабъл.

най-после качих снимките от handmade day-а в Пловдив

за Beirut научих от notitle преди няколко месеца

Канех се да пиша как от 20ГБ в плейъра ми просто няма музика, която да слушам.

Само Hours на Дейвид Бауи си въртях няколко дни.
Обичам този албум, много го обичам. И всеки път много ме натъжава.

Спомних си как с Ераг си говорихме за E-Bow the Letter на REM. Оказа се, че и двамата много обичаме тези песен. И че всеки път и двамата чувстваме нещо тъжно в корема. Някаква лепкава безнадеждност.
Ераг каза, че я обича, но избягва да я слуша.

Вчера написах имейл, в който се оплаквах, че слушам все едно и също.
Същия следобед си качих най-прекрасната музичка на света!



Това е. Този албум е за дни като днешния.
Когато се събуждаш с идеята и уговорката да караш колело, обаче пръска и изведнъж осъзнаваш, че това е ден за таксита.

За лек дъжд, сиво небе, за есен и слънце. Ама не слънце на небето, а ей тука. :-)

С Крис направихме една боса разходка в Южния парк онзи ден.
Той разказва тук със снимки, а аз ще го направя с думи.

В началото всяко камъче ми пречеше и се спирах, за да го махна. Грешка. Когато престанах да обръщам внимание на дребните несъвършенства, всичко стана съвършено.
По някое време просто забравих, че цивилизацията е измислила обувките.

Всъщност е съвсем естествено. Да усещаш кога земята е студена и кога - топла.
В такива случаи осъзнавам колко далеч от природата живея.

В Щатите прочетох No one belongs here more than you.
В един от разказите пичът каза, че едва когато успееш да видиш красотата на едно дърво, ще разбереш какво е любовта.

И от някакво време си мисля за тая работа.
Затова ми беше толкова важна и голяма онази вечер, в която някои видяха само думата путка.
Видях дървото, когато Васко си тръгна. Галех кората му и усещах топлината му. Обичах го с цялото си сърце.

Георги Лозанов се появи точно навреме, каза нещо, което отключи друго голямо нещо. Става въпрос за вечността.

На снимката горе Васко спи. Ходихме в Борисова преди няколко дни.
Разхождах се боса и изведнъж с мен се случи нещо, което досега не можех да облека в думи. Излязох от идеята за живота.

Много, много навътре у мен лежи знаенето, че разполагам с живот, в който трябва да правя неща - да раста, да се уча, да придобивам умения и знания, etc.

А в тук-и-сега живеенето, което ми се случи осъзнато тогава, тази измама изчезна. Когато всичко наистина, ама наистина просто е, влизаш в тази вечност, за която спомена Георги Лозанов.

Излизаш от балончето, че всичко се прави заради нещо. От балончето причина - следствие.
То не е идея, то е адски, адски дълбоко всъщност. Както дишането. А аз даже забравих да дишам, известно време дробовете ми постояха празни. Сетих се за йогата, това е важно упражнение. И е много, много хубаво, благодарих със сърцето си.

Някак всичко, което ми се случва напоследък, се навърза, за да доведе до този момент - до вечността.

Снощи с Васока си чатихме. Вече беше 1am, когато той предложи да излезем. Аз се опъвах, докато накрая той не каза: "Айде, Бисо, излизаме."
Само за малко и с домашни дрехи, окей.

Заведе ме отзад до тяхното дърво със Севи. Остави свещта на земята и се качи първи. После дойде и моят ред. Смехът му ме накара да се почувствам като дебела лелка, беше лош смях.

Поседяхме малко, той каза, че било толкова удобно, че щял да заспи. Това трая твърде малко обаче - скоро започна да ме врънка да си ходим.
"Тука вързани нема", преправих гласа си и той си тръгна.

Аз останах и лека-полека възвърнах пъргавината си, излегнах се съвсем, съвсем спокойно - без напрежението и постоянната нужда да се държа някъде.

Когато ми омръзна, слязох.
Застанах под любимото си дърво, когато бях малка. Не успях да се кача. Клоните, за които преди се хващах, бяха изгнили и се бяха счупили.

На път за вкъщи се спрях при следващото дърво - това, на което най-много и най-често си играех като малка.
Приближих се. Беше тъмно и ми беше страшно да не стъпя върху нещо, да не спи там някое куче, etc. Извадих телефона си и светнах - нямаше нищо заплашително.

Изведнъж с мен се случи нещо - станах толкова пъргава. Станах отново дете. Спомних си всяко движение до моето място. Качих се до там напълно естествено. Седнах и се отпуснах. Изведнъж ме достраша, че дървото може да се счупи. Качих се по-високо.
Клонът, на който стоях, започна заплашително да се клати. "Не мога да падна", казах си, но изведнъж в главата ми долетяха всички истории за паднали от дърветата деца.
Аз вече не съм дете и си помислих колко нелепо ще е, ако падна и ме намерят - ще попитат какво е станало и аз какво ще обяснявам - катеря се по дърветата в 1.30 през нощта? Толкова абсурдно, ще ме помислят за пияна.

Слязох, дланите ми пулсираха от грубия досег с дървото. Когато се катериш, няма как да си нежен, просто трябва да се държиш здраво.

"Къде отиде онази путка, която докосва света само с върховете на пръстите си?", мислех си на път за вкъщи.
Срещнах и третото дърво, най-трудното, погледах го отдолу, но се отказах да се катеря.

Защо бях толкова непъргава пред погледа на Васко? Защо се отпуснах едва когато той си тръгна? Защо човек обикновено се окапва в ресторант пред непознати, а вкъщи така сръчно върти вилицата?

по-голям размер

Още докато бях в Щатите, с Васока си говорихме да направим едно българско море. Само двамата.
Вече мина адски много време, мина ми ентусиазмът да разказвам.

Но беше хубаво.
Толкова пътешественическо, толкова каквото-стане, толкова тук-и-сега, толкова каквото-си-искам.

Денят, в който тръгнахме, отидохме на гарата и застанахме под таблото в влаковете. Произволно избрахме един. До Пловдив.

Тръгнахме без никакви планове и една-единствена фиксирана дестинация - морето. Което аз настоявах да е Лозенец.

После само на стоп, непознати ни поканиха да спим у тях в Пловдив, в Асеновград спахме на терасата на един хотел, ходихме боси в Лозенец, тичахме по плажа като луди, гледахме три пиеси в един и същи ден в Стара Загора, спахме в църква в Кърджали, ходихме пеша с километри, чакахме часове някой да ни качи.

Прекрасно е да се отдаваш на случващото се, да се съгласяваш и да се оставяш.

истории в картинки

Ах, колко прекрасно е да си студент! :-)

Днес беше първият истински учебен ден. Сетих се за миналогодишния, тогава пак беше хубаво и тогава се запознах с господин Грива.

Днес позакъснях за лекцията на Георги Лозанов. Влязох за втората половина и имах късмета да седна на първия чин точно пред него.

Ах, той е толкова красив! :-)
Най-перфектно изправеният човек на света, крачи бавно из стаята и попипва прекрасните си ръце. Ръце, които подсказват колко умен и забавен човек ги притежава.
Носеше ленени дрехи, сакото и обувките му бяха един и същи свят - шампанско, а на ръкавите имаше по четири копченца.
Не че съм го оглеждала, но това се забелязва. Красив е. Обаятелен.

Лекцията е теория на културата.
"Културата е размяна на вещи, информация и жени", прочетох на дъската, когато влязох, и от сърце се засмях.
Наистина е хубаво да бъдеш с мъже и изобщо с хора от други страни, хихихи. :-)

Не спрях да си записвам умни мисли и препоръчани книги в тефтерчето си. Тези лекции, и всъщност повечето ми лекции досега, не са с цел учене, а с цел научаване. И разширяване на съзнанието, и нови насоки, и нови мисли, и въобще бих заключила, че висшето е прекрасно нещо.

"Информацията сама по себе си не е познание.", твърди Умберто Еко. "Познанието е информация плюс ценности."

После господин Лозанов говори дълго за "Адам и Ева, нашите палави предци", за познанието и наказанието за откъсването на забранения плод. Който всъщност никаква ябълка не е, твърди се, че всъщност е смокиня.
Много беше интересно - някаква наглед много блудкава тема, но той извади чудесни неща оттам. :-)

За наказанието разказа - мъжът трябвало да си изкарва хляба с труд и пот, а жената - да ражда децата си в мъки. С това, каза, общо взето се изчерпват социалните роли на двата пола. Но има и по-голямо наказание - Господ прави и двамата смъртни. ("А от това по-лошо, здраве му кажи" :-))
Дава им парченце реалност, за да възстановят вечността.
"Чрез знанието ние непрестанно се връщаме в Изгубения рай, в безсмъртието", твърди Милтън.

И оттук премина в друга интересна тема. За нещата и значенията им.
В Рая знанието за света и самият свят са едно и също нещо. Младенецът пък е бил в нещата, не в значенията, тоест не в езика.

Колко по-истинно може да бъде това?


Толкова за тази лекция, денят продължи. :-)

още снимки

Първият учебен ден, първият ден в театъра, първи октомври.

Успах се и пропуснах университетските веселия.

Васко се обади за лодки на езерото Ариана.
Ау, колко е хуубаво! :-) Водата е зелена и приказна, минаваш под мостчето, много необичайно за София. :-)
Тия дни е безплатно, просто невероятно.

Минахме през факултета после да си видя програмата и се случва най-веселата среща на света - виждам Елица. :-) Само се смеем, смеем и си се радваме. :-)

После в театъра също, толкова ми беше хубаво и забаавно с Дани и Емо. :-)
"А пък аз лятото", така започват повечето изречения.

Е, вече е есен, събирам кестени и се радвам на слънцето.
Снощи отворих един гид и ми стана толкова софийско - веднага си набелязах изложби, премиери, etc.

И храната ми харесва - онзи ден на марокански със Севи, снощи на индийски с Кристин, а довечера - италиански с нашите.
Иначе ям домашни ябълки от Севи и ми е толкова сладко. :-)

Айде, изчезвам за първата лекция с Гого Лозанов. :-)