изведнъж
Снощи с Васока си чатихме. Вече беше 1am, когато той предложи да излезем. Аз се опъвах, докато накрая той не каза: "Айде, Бисо, излизаме."
Само за малко и с домашни дрехи, окей.
Заведе ме отзад до тяхното дърво със Севи. Остави свещта на земята и се качи първи. После дойде и моят ред. Смехът му ме накара да се почувствам като дебела лелка, беше лош смях.
Поседяхме малко, той каза, че било толкова удобно, че щял да заспи. Това трая твърде малко обаче - скоро започна да ме врънка да си ходим.
"Тука вързани нема", преправих гласа си и той си тръгна.
Аз останах и лека-полека възвърнах пъргавината си, излегнах се съвсем, съвсем спокойно - без напрежението и постоянната нужда да се държа някъде.
Когато ми омръзна, слязох.
Застанах под любимото си дърво, когато бях малка. Не успях да се кача. Клоните, за които преди се хващах, бяха изгнили и се бяха счупили.
На път за вкъщи се спрях при следващото дърво - това, на което най-много и най-често си играех като малка.
Приближих се. Беше тъмно и ми беше страшно да не стъпя върху нещо, да не спи там някое куче, etc. Извадих телефона си и светнах - нямаше нищо заплашително.
Изведнъж с мен се случи нещо - станах толкова пъргава. Станах отново дете. Спомних си всяко движение до моето място. Качих се до там напълно естествено. Седнах и се отпуснах. Изведнъж ме достраша, че дървото може да се счупи. Качих се по-високо.
Клонът, на който стоях, започна заплашително да се клати. "Не мога да падна", казах си, но изведнъж в главата ми долетяха всички истории за паднали от дърветата деца.
Аз вече не съм дете и си помислих колко нелепо ще е, ако падна и ме намерят - ще попитат какво е станало и аз какво ще обяснявам - катеря се по дърветата в 1.30 през нощта? Толкова абсурдно, ще ме помислят за пияна.
Слязох, дланите ми пулсираха от грубия досег с дървото. Когато се катериш, няма как да си нежен, просто трябва да се държиш здраво.
"Къде отиде онази путка, която докосва света само с върховете на пръстите си?", мислех си на път за вкъщи.
Срещнах и третото дърво, най-трудното, погледах го отдолу, но се отказах да се катеря.
Защо бях толкова непъргава пред погледа на Васко? Защо се отпуснах едва когато той си тръгна? Защо човек обикновено се окапва в ресторант пред непознати, а вкъщи така сръчно върти вилицата?
Само за малко и с домашни дрехи, окей.
Заведе ме отзад до тяхното дърво със Севи. Остави свещта на земята и се качи първи. После дойде и моят ред. Смехът му ме накара да се почувствам като дебела лелка, беше лош смях.
Поседяхме малко, той каза, че било толкова удобно, че щял да заспи. Това трая твърде малко обаче - скоро започна да ме врънка да си ходим.
"Тука вързани нема", преправих гласа си и той си тръгна.
Аз останах и лека-полека възвърнах пъргавината си, излегнах се съвсем, съвсем спокойно - без напрежението и постоянната нужда да се държа някъде.
Когато ми омръзна, слязох.
Застанах под любимото си дърво, когато бях малка. Не успях да се кача. Клоните, за които преди се хващах, бяха изгнили и се бяха счупили.
На път за вкъщи се спрях при следващото дърво - това, на което най-много и най-често си играех като малка.
Приближих се. Беше тъмно и ми беше страшно да не стъпя върху нещо, да не спи там някое куче, etc. Извадих телефона си и светнах - нямаше нищо заплашително.
Изведнъж с мен се случи нещо - станах толкова пъргава. Станах отново дете. Спомних си всяко движение до моето място. Качих се до там напълно естествено. Седнах и се отпуснах. Изведнъж ме достраша, че дървото може да се счупи. Качих се по-високо.
Клонът, на който стоях, започна заплашително да се клати. "Не мога да падна", казах си, но изведнъж в главата ми долетяха всички истории за паднали от дърветата деца.
Аз вече не съм дете и си помислих колко нелепо ще е, ако падна и ме намерят - ще попитат какво е станало и аз какво ще обяснявам - катеря се по дърветата в 1.30 през нощта? Толкова абсурдно, ще ме помислят за пияна.
Слязох, дланите ми пулсираха от грубия досег с дървото. Когато се катериш, няма как да си нежен, просто трябва да се държиш здраво.
"Къде отиде онази путка, която докосва света само с върховете на пръстите си?", мислех си на път за вкъщи.
Срещнах и третото дърво, най-трудното, погледах го отдолу, но се отказах да се катеря.
Защо бях толкова непъргава пред погледа на Васко? Защо се отпуснах едва когато той си тръгна? Защо човек обикновено се окапва в ресторант пред непознати, а вкъщи така сръчно върти вилицата?
putka???????????
Posted by
Анонимен |
октомври 05, 2007 1:42 сл.об.
Абе моме, ти май си влюбена в тоз Васко, само за него четем и само негови снимки гледаме - гол, облечен, с идиотска физиономия.
ДА бе, за ква путка говориш?
Posted by
Анонимен |
октомври 05, 2007 1:47 сл.об.
Има много хора, които никога не правят петна по ресторантите, не настъпват никого, не изтърват предмети, не правят печатни грешки и не са несръчни пред другите. На тях обаче едва ли би хрумнало да се катерят по дървета, за да демонстрират безгрижност.
Мисля всичко зависи единствено от това дали грацията ти е естествена или се напъваш за пред другите.
Това мнение не е насочено конкретно към теб, а изразява гледната ми точка въобще.
Posted by
Анонимен |
октомври 06, 2007 2:37 пр.об.
Пилееее, хахахахаха :) Ако питаш Полина или майка ми, аз съм най-несръчният човек на целия свят. Просто няма начин да не изпусна нещо, да не съборя, да не счупя. Ако питаш С. - направо не стъпвам по земята, като ходя, ами се движа с грацията на нимфа. А сега, де :) Ще ти кажа нещо, ама следващия път като се видим :) Кога ще бъде това, апропо? Гуш.
Posted by
Yana |
октомври 06, 2007 9:29 пр.об.
Ama ti verno li si vliubena vyv toq Vasko?!
:)))))
Posted by
Анонимен |
октомври 07, 2007 2:32 сл.об.
Бисето пак е запрашила някъде на стоп. и аз съм ги праила тези номера като бях млада, но сага само като видя какви ужасии се разиграват по пътищата, ми се изпарява всякакво желание за стоп.
По другия въпрос за Васко, като го гледам какъв е fashion victim, едва ли харесва такива момичета като Бистра и малко ми мяза на обратен...
Posted by
Анонимен |
октомври 07, 2007 5:50 сл.об.
ее, такава хубава история да ви разкажа, а вие да се хванете за единствената неприлична дума
приемам, че просто не четете внимателно, а не че сте елементарни момчета
по въпроса влюбена ли съм във васко отново приемам, че не четете, а не че сте елементарни момчета
p. доста ме заинтригува и сигурно е прав(а)
сигурно наистина има много хора, които вървят тихо, имат перфектна кожа, изкарват само шестици, печелят всички конкурси за поезия, никога не се чувстват тъжни, а винаги, винаги се смеят и им е леко на душата
сигурно има много
ама, р., въпреки че твърдиш, че мнението ти не е насочено към мен, а вероятно просто е провокирано от думите ми, ще ти призная, че малко ме обиди. как можеш да кажеш, че демонстрирам безгрижност?! аз бях съвсем сама в тъмното в 1.30 през нощта!
black velvet обаче позна - наистина не бях в софия :-)
на връщане се случи един много странен стоп - на път към автогарата нас ни стопира един човек с оферта да ни закара в софия със служебната кола за по 8 левчета :-)
Posted by
Бистра |
октомври 07, 2007 8:16 сл.об.
Бистра, не те познавам и не бих желала да те обиждам; ще вметна обаче, че докачливостта също е едно от онези качества, които не стоят добре гледани отстрани.
Както казах, не съм имала намерение да те обидя. Щом си се обидила обаче, може би се съмняваш, че има за какво. Предполагам знаеш, че съмнението е ужасна твар и влезе ли веднъж в теб, трудно си тръгва - внимавай с него.
И последно - и ти самата чети внимателно и между редовете (и най-вече чети себе си), или просто помисли. Дървото в 1:30 няма нищо общо.
Posted by
Анонимен |
октомври 08, 2007 2:27 сл.об.
Някои ми се струва, че се отдават на завистливи чувства
Posted by
Анонимен |
октомври 14, 2007 6:39 сл.об.