високо и ниско
Но днес високо.
Още от снощи всъщност - прекраасна вечер със Севи и Васока. Все едно никой никъде не е ходил, а дори да е - това няма значение, защото всичко е.
После лягаме да спим и дори не се сещам да си измия зъбите. Сутринта Севи става за работа, а аз се правя на заспала, само леко я докосвам с крак и тя се усмихва.
Чух, че получих есемес, но пак се правих на заспала и го прочетох чак в 13.13.
Васока пък ми беше написал бележка, но още не беше тръгнал, акаше.
Отидох да се къпя, а той закара колелото ми да му напомпат гумите.
Иииии толкова е прекрасно да караш колелоо! Толкова свободно, всичко е близко и няма вече планове.
Въртях бясно към козметичката, защото отново закъснявах. Никак не ме бива в ходенето навреме за такива неща.
После до Тиодора, майката предлага да излезем да пушат в двора. Тя е толкова млада, толкова прекраасна, гледайки ме в очите, все едно ме хваща за ръка и ме води на места за чието съществуване не съм и подозирала.
Севи, тя толкова хубаво ми обясни дзен - това е единението на човека с небето и земята.
О, толкова огроомно!
Изчезвам в очите й. Смея се и пляскам, после се уморявам от това и просто мълча.
Всъщност тя каза, че аз медитирам без да знам. Медитация не било да седнеш в поза лотус и да мълчиш. Колко съм невежа, но всъщност така е по-добре.
После с Тиодора на пазар, купих си даже просо. (Светли ми се смя ква към кокошка :-))
А Мара е зимна. И просто ми беше приятно без нищо кой-знае-какво да се случва.
Отидох да видя Васока след това. Разсеяно чаках на светофара, когато отнякъде изникна едно слънце и ме прегърна. Толкова беше хубава, така се смееше.
Пуснах се по стръмното към паркинга и вързах колелото на моето си място. Васко ме погледна така, все едно ме чакаше. Разхождахме се между новата колекция, когато архитектът се обади.
Не мислех че закъснявам, а може и да закъснявах, защото предпочетох по-дългия пред по-стръмния маршрут. :-) Телефонът звънеше, а аз се опитвах да го намеря с едната ръка и да карам с другата и за малко да се блъсна в бетоните на НДК. Носел червена шапка. Все едно нямаше да го позная и иначе. И все едно той нямаше да ме познае. Не, тъмно било и имало багер.
Приемам всичко за истина и често не мога да хвана хубавите шеги. Дори когато той се шегува по същия начин, по който и аз, и който другите не разбират и все трябва да обяснявам.
Зарадва се на игрите за архитекти, които му подарих. Толкова хубаво се засмя. Струва ми се, че този тип смях осмисля всичко, всичко на света и ме кара да се чувствам глупаво, че търся нещо, което едва ли имам сили/ воля да открия.
Истината е, че съм адски мързелива и искам всичко да ми е лесно. Утре примерно имам много важен изпит, 4 и половина през нощта е, прочела съм само увода на учебника, а единствената причина да ида, е че ще видя Ирен, която е скъсана по същото. И после ще пием бири и ще се смеем.
Накрая се върнах вкъщи, още не бях виждала Светли. Поразминахме се тия дни, но това нямаше никакво, ама никакво значение и за двама ни.
Неговите истории бяха за Гърция, гмуркането и рибките. Показа ми бодлите от морски таралеж на десния си крак.
Моите истории бяха за Щатите, но те вече не са ми интересни.
Бръкнах в торбичката си, за да извадя апарата и да прехвърля снимките от днес и видях, че цял ден нося едно писмо, но всичко беше толкова пълно, че нямаше кога да се сетя да го прочета.
