Disarm you with a smile.

still life във виас

Колективният Буда вчера беше нещастен. Всички бяха тъжни. И това чувство наистина се предаде по веригата.
Чуждите проблеми бяха по-сериозни - смърт, нещастни любови, работа и безсъние, меланхолия в чужда страна, но аз няма да говоря за тях.

Исках себе си да разбера.
Първо ми стана тъжно, защото не можах да направя нещо, което се очакваше да мога. И дори не ставаше въпрос за това, че разочаровам някого, а защо по дяволите не мога да напиша една страница официален текст?! Би трябвало да го мога, нали? Лесно е.

После забелязах, че докосвам лекичко само повърхността на нещата. И никъде не влизам надълбоко. Нищо не правя истински добре.

И в същото време много дълбоко у мене лежи знанието, че всичко това е окей. Самото разбиране, че не мога нещо, отваря вратата, за да му позволи да се случи.

И въобще - хареса ми тъгата. С такава радост написах на Тиодора, че на всички ни е много мъчно, че сама си се учудих.
Ценностите на масовата култура са щастието и радостта и някак всичко ни налага да смятаме обратното за лошо. А това са просто двете страни на една и съща монета.