месец на две колела

Днес става точно месец, откакто карам колело.

Имаше и още нещо, което не си признах тогава - адски се страхувах.

Толкова много го исках това колело, толкова си мислех за него, представях си колко ще бъде хубаво да си го карам до някоя слънчева пейка, където да прекарвам следобеда, четейки книжка или просто гледайки хората.

Обаче нещата не бяха толкова лесни и хубави - имах някакъв невероятен страх, който много ме притесняваше.
От карането в София, от лошите шофьори, които само те псуват и ти бипкат, които не ти дават полагащото ти се предимство. (Бях убедена, че някой ще ме блъсне още първия ден.)
И отделно - нашите много ми се караха, мама ми беше забранила въобще да го поръчвам, щяла много да се притеснява, etc.
Въобще - много опасения.

Една вечер си седяхме с Васока и си говорехме за колелото (тогава вече го бях поръчала).
Изведнъж страхът ме сграбчи. Буквално.

Слънчевият сплит. Не можех да дишам.
Беше толкова силно, толкова осезаемо, толкова истинско.
Веднага заподозрях, че там има чакра. Просто нямаше как да няма, защото усетих толкова силна енергия там!

Няколко дни по-късно попитах Теди, защото аз никак не съм наясно с чакрите, знам само, че основните са седем и това е.
Слънчевият сплит е трета чакра, която отговаря за безпокойството, съмнението, притеснението.

Fast forward до денят, когато с Васока отидохме да вземем колелото ми.
Беше ми много странно да го карам, защото кормилото ми не е като на колелата, които бях карала преди това.

снимката е от въпросния първи ден

Тогава с Васока покарахме малко из Борисова, после потърсихме скрабъл за мама и той ме изпрати до театъра.
Трябваше сама да се прибирам след това.

На връщане карах по Мария Луиза и си мислех: "Боже, какво става?! Защо, по дяволите, не се страхувам?!"

Това вече наистина беше шок!
Не можех да повярвам. Предпазливо карах още две седмици и чаках да започна да се страхувам. Чаках шофьорите да почнат да ми бипкат, да ме псуват, но въобще не стана така.

Всъщност стана точно обратното - всички ми се усмихват, заговарят ме, толкова са хубави и усмихнати! :-) Като мина през градинката пред Народния, от поне три места чувам "Виж, виж, колко хубаво колело!". :-)
Всички много ми се радват - приятели, колеги (от университета и от театъра) и най-вече непознати. Толкова е хубаво! :-)

А аз много бързо го обикнах. То си стана част от мен. Не ми се излиза без него, не ми се ходи на места, където не мога да го оставя.
Карам си го с такава радост, просто не мога да повярвам, че сме заедно. :-)