сряда, януари 30, 2008 

анакин скайуокър

По принцип е лесно да бъда впечатлена. Често се влюбвам в думички. Достатъчно е да употребиш цугтромбон или мрачини в обикновено изречение, да кажеш лоша работа, вместо да изпсуваш, да започнеш имейл с их, че си или да ми припомниш, че няма дим без огън.

Когато получа писмо с покана за гости от 3-месечно хъски, ставам и тръгвам. Е, може би закъснявам с около час, но все пак отивам. :-)



Изпускам хубавата светлина за снимки, но си прекарвам чудесно. Ръцете ми са в следи от остри зъбки, а лицето ми мирише на кученце. Той много ме целува. :-)

Толкова лудя този малкият, качва се на масата, тича из къщата, хапа ми ръкавите и накрая се умори и заспа. Тогава беше ред на нас - възрастните - да се отпуснем назад, да пийнем спокойно топъл шоколад, да почетем Яворов и да си поприказваме за това-онова.

Когато стана време да си тръгвам, се наведох и го целунах по муцунката. "Чао, Анакин", казах и той отвори очи както - предполагам - е отворила очи и Спящата красавица, когато принцът я е целунал. Погледна ме любовно, с кучетата винаги е толкова просто, протегна се и стана да ме изпрати. :-)

понеделник, януари 28, 2008 

просто експериментирам



Вместо да пиша днес на изпита по народопсихология, си поседях половин час и се отдадох на размисли относно бъдещите си творчески планове. (да не се чете буквално)

Е, обявявам го - аз ще експериментирам!

Кери Смит събуди интереса ми към тази дума преди месеци. Още тогава си я харесах, защото е безопасна. Пробваш и ако не стане (нали това е големият проблем?), спокоойно! - просто експериментирам.

Това, което правя в момента, е свързано с рисуването. Но предпочитам да мисля идеи, да ги развивам, преправям в главата си и едва когато стигна до нещо като краен вариант, да седна и да го нарисувам. Харесва ми да мисля, че това е по-високият начин.
Но в същото време осъзнавам, че това може да бъде голяма спънка за твореца у мен.

Всъщност искам да пренеса експериментирането в целия си живот.
Нищо не е толкова страшно всъщност и единствено навикът ме води на моменти. Днес, по време на изпита, си казах, че ще пробвам какво е да ходиш редовно на лекции. Ама истински редовно, не да си харесаш един-двама доценти/ асистенти/ професори и да посещаваш само тях.

В близко бъдеще ще ми се случи нещо, на което избирам да гледам като на експеримент. Всъщност много се вълнувам и преди няколко дни се чух да го наричам приключение.

Наскоро отидох на ирисодиагностика. Пичът ми снима очичките и ме прочете. Първото изречение беше "всичко идва от този огромен стрес". Не го прекъснах, защото не беше възпитано, но когато свърши, казах, че никак, ама никак не се чувствам стресирана. Той почти ми се изсмя и каза, че може би под стрес разбираме различни неща.

Проблемът беше в думата и едва днес може би разбрах какво имаше предвид той. Коренът на страх и стрес и треперя. Тялото ми трепери отвътре. Попивам си върховете на пръстите, краката ми се схващат в киното, дишам неплавно. Изпъвам гръб в търсене на правилната позиция и така жадуваното спокойствие.
Той видя всичко. Стрес и неправилна стойка, каза.

За първото ми предписа специално хранене и това е нещото, което наричам приключение. Защото още от сега виждам, че то ще ме промени повече, отколкото мога да си представя.

И така - експериментът ще трае два месеца. По време на протичането му са забранени: месо, яйца, млечни, бяло брашно, бяла захар, подсладители, сол, консерванти, маргарин, рафинирано олио, бульони, вегета, сухи супи, пържено, готвено в микровълнова, бял ориз, шоколад, какао, газирано, кафе, цигари, алкохол (за наркотици нищо не пише, хаха). Има една-две сложни системи с билки и кафяв ориз, но те не вярвам така да ме затруднят.

Не е страшното и в забранените храни. Просто животът ми със сигурност ще се завърти около намирането и приготвянето на храна и това е окей. Ще ме лиши от сегашните ми мисли и - вярвам - ще отвори място за нови.

Експеримент. Който обаче ще доведе до нещо. До опълчване срещу навика. До осъзнаване на всичко, което поглъщаш и тук нямам предвид храна. До стремеж към истинското.

неделя, януари 27, 2008 

съботен и слънчев


оттук, моля

Нищо не съм подреждала като за снимка.
Кашлюк, нека го наричаме творчески безпорядък. :-)

петък, януари 25, 2008 

детската градина



Васко, тръгни към Невски, аз идвам до 20 минути. Ако срещнеш хубава французойка, кажи й "I'm waiting for Bistra as well"

Цялото щастие се вижда на тази снимка.

Няма го прекрасния следобед с Мари, която за първи път, откакто е в София, яде френски кроасан. Няма го слънцето. Нито милия Искър в магазина. Нито учудването ми, когато излязохме от това прекрасно топло местенце и аз видях, че навън още е зима. Нито прекрасната вечер у Васок после. Той е приготвил любимата ми възглавничка.

Севи си тръгва, а ние оставаме. Ще спим, обаче не още. Докосваме се и се гъделичкаме. "Васко, затвори очи", казвам. Ставам от леглото, пъхам възглавница под суичъра си и се правя на бременна.
Този смях трябва да се чуе.

Той запълва ежедневието ми.

петък, януари 18, 2008 

905 и 907


още снимки

Последните два дни бях любезно поканена да гледам защитата на проектите на студентите. Прекарах си чудесно, макар че беше доста уморително. Трудно ми е да задържа вниманието си толкова дълго, дори когато има какво да се види.

Както и да е, вчера отидох по-късно. Още когато влязох, си харесах една мацка. Беше облечена странно. Сякаш дрехите й казваха "аз си имам свой свят и нямам нужда от вашия". Когато излезе да си представя проекта, разбрах, че е французойка. Опитах да я снимам, но тя е от хората, които са по-бързи от апарата. Очи, които светят, не са дават лесно. Затова и дори не се опитвам да снимам най-прекрасните хора.

Мацката седна до мен. Разменихме няколко думи, почерпих я с шоколад и след малко тя се върна с мъничко листче, навито като свитък - номер, имейл, скайп и две крави, които играят шах. Засмях се - предлагаше ми да станем приятелки. :-)

Стана време асистентите да пишат оценки, затова помолиха всички да излязат от стаята. С Мари отидохме в друга стая и отворихме големия прозорец.
Йее, толкова беше хубава! Толкова бързо се сближихме, поканих я на театър (какъв късмет, че точно снощи даваха единствената пиеса без думи!) и се уговорихме после да идем някъде.

Дойде малко след 7pm запъхтяна. Отишли с другите франсета в някакъв ресторант. Четири чаши вино и няколко ракии по-късно, тя се сетила, че имаме уговорка и бързо дотичала. Беше толкова сладка и леко неориентирана. Много се смях, когато после ми каза, че заспала на пиесата.
(Който е гледал Ритъм или 360, ще разбере защо се учудвам :-))

Заведох я в Toba&Co. Беше толкова лудо. Плезех се и се докосвах с една непозната сладурана, говорехме за толкова забавни неща - на кой какво му се случва и бяхме толкова, толкова близки.
На места не се разбираме и се налага да повтаряме или търсим синоними (защото аз говоря твърде бързо, а тя твърде... по френски :-)), но общуването ни директно мина отвъд езика.

Каза, че тя също си ме харесала със самото ми влизане. Била съм непринудена, съблякла съм се и съм седнала върху чина най-отпред. Извадила съм апарат, бутилчица на цветенца и очила, за да виждам чертежите. Харесало й колко широко се усмихвам. А когато видяла шоколада, вече била моя. :-)

Харесва ми, когато нещата се случват, защото очите на хората са отворени. И когато един иска пица, а друг - не и нещата се случват.
Всъщност те винаги се случват с цялата простота на тази думичка. Опитвам се да сведа очакванията и - съответно - съпротивлението до минимум.

Амаа... (размахвам пръст) трябва да се караме, когато първо ни носят десерта!
Но не на всяка цена, защото може да развалим нечие хубаво преживяване.
Любовта е ключът, това е.

вторник, януари 15, 2008 

450 мл любов


Miami Metro Zoo, юли 2007

Колко е хубаво, че в София все още има места, където снегът си остава бял. Малки тихи пътечки, по които почти никой не минава. Това си мислех вчера, докато вървях зад Двореца. Слушах Ballad of Broken Seas и тихичко се кисках, защото никой не знаеше какво крия под ръкава си.

Моята масичка (вървях към Toba&Co, нали се сетихте :-)) беше свободна. Съблякох се и останах по тениска. Нямаше много хора, но ми се стори, че всички погледнаха към превръзката ми.

У мен има толкова много любов и ми става вълнуващо, като си помисля, че 450 мл от моята любов, от най-моята същност, ще отидат при някого и ще станат част от него.

Лелките в трансфузията бяха толкова мили. Благодариха ми така, все едно дарявам кръв за техните деца.
Аз също бях мила - разказах история за кръводаряването в Щатите, докато ми мереха кръвното; сипах водичка на една притеснена жена; лежах тихичко и се усмихвах.

Два часа в Toba&Co.
Гледах снега и писах в новото тефтерче. Сякаш подреждах живота си. Толкова много случки, идеи, мисли, прозрения, които не са били извадени. Прекарах чудесно.
(малко като Оскар Уайлд и четенето във влака, хаха :-))

понеделник, януари 14, 2008 

избирам все същото


Манхатън, юли 2007
по-голям размер

Скачам с двата крака върху леглото на Светли. Много ми е щастливо.

Вчера получих подарък като от буквар - огромна златна кутия, която трябваше да нося с две ръце. На гърба ми - най-милата и хубава раница с цветенца (подарък от мама), а самата тя е пълна с подаръци, които ме карат хитро да се плезя. :-)

И е толкова чудесно, че работя в театър. Това е най-прекрасната работа, която мога да си представя. Освен че гледам пиеси, освен че имам тоолкова хубави колеги, освен че виждам актьорите и наблюдавам зрителите, имам възможност и да си играя с тях. :-)
(Само че вчера Емо разколеба смелите ми планове и внесе малко здрав разум, въздъх :-))
Малко след 10pm Севдарина обърна света, като ме покани на гости у Васок, където е толкова хубаво и любовно. Севи ни донесе бонбоните на своето детство. Затваряме очи и онемяваме, защото мълчанието има тоолкова хубав вкус. С опаковката си правя мустаци. Васко се включва в играта - прави маска като на лекарите. Правя си обица. Шнолка. Цигара. Лула. Прави топче и го слага в носа си. Избухваме в смях и се предавам. Едва ли мога да измисля нещо по-идиотско (просташко, помислих си тогава :-)).

Гледах ги вчера как мислят думички за скрабъла и видях около нас сърчица като в комикс.
Изяснихме с Васок едно недоразумение около моя подарък. С хубаво се разбрахме, смяхме се и се докосвахме приятелски. Аз всъщност още тогава видях и двете страни. Никой не е виновен. Просто светът прави така, че да те кара да вярваш, че ако имаш неща, ще бъдеш по-щастлив.
Че ако имаш - какъвто е случая - боички, пастели, пластилин, моливи, тънкописи, маркери, четки и лепила, това ще те направи по-добър artist. Нищо подобно. За хубавите идеи, когато дойдат при теб, или ти се настроиш за тях (според Линч), с една дума - когато се случат, нямаш нужда от нищо повече от лист и химикалка за 30 стотинки.

Стана късно и започнахме така много да се прозяваме. "Ех, ако можех просто да се телепортирам от това легнало положение до моето легло", казах. И в този момент видях, че няма какво да го бавя. Набутах всичко в раницата, взех си плейъра, обух си кецовете без да ги завързвам, извадих ключовете, за да не се бавя пред входа и излязох с якето в ръце. От момента, в който го реших, до момента, в който се завих до носа в собственото си легло, минаха не повече от четири минути.

Въздъх, не виждам какво му е лошото на щастливия живот. Не мога да бягам от него, защото е тоолкова приятен. :-) В момента даже ми е много продуктивен, защото правя неща, осъществявам идеите си, а това сякаш отваря пространство за още повече.

петък, януари 11, 2008 

избирам

It's the first step in the Buddhist practice of creating peace in the midst of conflict. Stop, take those deep breaths, look at the other with compassion and love and see the hurt and pain that sits behind their hurtfulness, choose not to take it personally yourself and JUST like that you have broken one cycle of violence.

Натъжих се и си отдъхнах.

Тежеше ми вниманието. Много ме потискаше този въпрос, трябваше да го извадя от себе си. Но осъзнах, че това беше погрешен начин. Колко, колко егоистично. Защото със сигурност - съдя по писма и коментари - всеки, който поне веднъж ме е разпознал, се е почувствал зле. Облачно беше думата, която така много ме натъжи.

Не ме е срам да си танцувам сама на улицата, да се плезя на непознати, да се смея много, много силно и се дразня, когато всички се обръщат (какво ме зяпат?!).
Откъде тогава изскача това желание да поддържам някакъв медиен образ?
Това е, което ме тревожи.

Не искам да се забърквам с всичко това. Да срещам някого, който нагло да ме оглежда, и аз какво да си мисля? - "оф, панталоните ми са изцапани с жълти пастели". Да се взимам насериозно. Не искам.

И не знам защо намесих блогосферата, след като тия световни борби така малко ме вълнуват. Ние - истинските vs. те - с рекламите. Всеки е свободен да прави каквото си иска и това не само думи.

Предполагам, че може да се каже, че живея в мой си свят. Където лошото е просто там някъде, понякога ми се случва, но аз не се описвам с него.
Осъзнах, че избирам да живея в едно такова весело безгрижие, което е толкова приятно, обаче не води до никъде. Абсолютен застой е, видях го.

Всъщност вчера имах рожден ден.
Изправих се пред торта (която даже не беше истинска, хихихи) с много свещи. Блокирах, уплаших се и не можах да си намисля желание, за да ги духна.
Нищо не исках, можех само да благодаря.

А денят беше прекрасен. Цялата любов се случи в един ден. Много благодаря на всички, които ми се обадиха, които писаха, които ме срещнаха, изненадаха, които избягаха от работа или обърнаха света, за да бъдат с мен.

Много благодаря. И духнах свещите.

вторник, януари 08, 2008 

a big popularity contest



За една корона ми се смее човек с вече сигурно скъсана от носене шапка.

Дълго време отказвах да мисля за това. Смеех се невярващо, когато научавах, че групи хора говорят за мен, че чертаят бъдещето ми, че се съмняват дали съм истинска.
Но когато в пощата си намирам повече писма от непознати, отколкото от приятели; когато не мога да отида никъде - премиера, парти или работа - без някой да ме изненада с едно здрасти, Бистра; когато имам знанието, че не бива да пиша за някои неща/ хора; когато непознати спират Севи и Васко, за да им кажат аз те знам тебе, е време да го призная пред себе си - аз съм публична личност.

И в един момент това много ми дотежа.
Не искам да оправдавам нечии очаквания; не искам да се държа сковано, защото се старая да бъда нормална; не искам непознати да ми казват здрасти и после да ме слушат как се пазаря със сервитьора да ми направят картофи без месо; не искам да се чудя дали човекът отсреща ми се усмихва, защото съм му симпатична, или зад тази усмивка се крие едно знам-те-аз-коя-си.

И понеже няма нищо случайно и това е факт, искам да се оправя с тази работа. Просто постоянно изскачат знаци, които ме карат да мисля в тази посока (включително днешната лекция на Георги Лозанов).

В събота се видях с Ива, пихме кафе в Olive's и в седем без нещо тя отиде на театър с уговорката да мина да я взема към осем и половина. Остави ме с новия Капитал Light, за чиято нова визия, концепция, etc разбрах и - като стар читател - исках да видя за какво става въпрос.

Предполагам, че за този брой ще се говори, защото темата беше блоговете.
Седях сама, четях и се ядосвах.

Статията Блог дал, блог взел според мен е слаба, но това не е толкова страшно. Ядоса ме подзаглавието - Блогърите на България: между "мило дневниче" и опитите да промениш света. Ядоса ме промотирането на модерните блогове като добрите, все едно това е моделът, който трябва да се следва. Все едно, че изобщо има модел. Ядоса ме лицемерието на тези, които обличат дрехите "антиглобална мода" (чудесен израз, който нямаше как да не открадна). Ядоса ме това, че толкова години вече едни и същи хора пиша за всичко и навсякъде, като междувременно пробутват приятелите си и ги правят популярни.

Не виждам какво му е лошото на това един блог да бъде искрен. Ама истински искрен. Толкова искрен, че да се съмняваш дали това не е някакъв трик.
И как можеш да промениш света, ако не си истински. Ако не си този, който прави нещата, защото вярва в тях.

Блогът като медиа се прецаква в световен мащаб. Намесват се google с рекламките, всъщност навсякъде има твърде много бизнес. Спомням си какво стана, когато dooce сложи банери преди няколко години.
По-лошото е, че самото знаене колко хора те четат (и аз имам google analytics, хаха) променя нещо. Егото започва да те боцка.

И всичко това се превръща в една безсмислена надпревара за максимален брой читатели. Но това са просто блогове, които следиш. Дали заради някой добър линк от време на време, или просто по навик. Вижте блогосферата и ще разберете за какво говоря.

Има един друг начин - когато се събуваш бос, четеш бавно и по няколко пъти. Защото онзи отсреща казва нещо, което си струва да чуеш. Нещо, което те променя всеки ден.

Знаете вероятно колко много обичам Кери Смит. Преди известно време тя написа прекрасен текст, който по определен начин повлия и на това, което пиша в момента.

В Америка е различно, София е твърде малка. (И защо само София? - когато бях в Ню Йорк, се запознах с най-добрия приятел на Радо. Единственият българин, с когото се видях. Два часа преди срещата ни негова приятелка - съвсем, ама съвсем случайно - му беше пуснала линк към блога ми и той вече знаеше коя съм.)

Същия ден, когато взех Ива от театъра, се запознах с един пич, който каза да не крия в ъгъла, защото знае коя съм. Разказа ми нещо, което аз не бих споделила с непознат. И тъкмо когато вече бях влязла в неговия живот, когато ми стана близък, той каза нещо като "нали е сигурно, че това ще си остане между нас?". Това може би щеше да ме обиди или разсмее, ако в този момент не бях осъзнала, че това, което ми се случва, е по-голямо, отколкото някога съм си представяла.

четвъртък, януари 03, 2008 

say hello



Понякога нещата са толкова прости. В тази жилетка очевидно живее някой.

сряда, януари 02, 2008 

двери (само ти ще разбереш)

Снощи снегът валеше.

Облякох се безумно - кецове, къси чорапки и панталони, от които глезените ми се подават.
С Васок се срещнахме случайно до кофите. Трябваше да мина да го взема, обаче на него му беше писнало да ме чака и директно излязъл навън.

Мммм, колко бяло беше! Снегът хрупкаше под краката ни. Гушкахме се в пуловерите и шалчетата си. Вървяхме още малко, още малко, лайт-мотивът беше я дай запалка, нямаше коли, нито хора. (Нито таксита, което леко помрачи идилията.)

Отидохме до Македония първо.
А после имаше снежна разходкаа. Бавно като в приказка (нали се сещате, че Хензел и Гретел никак не са бързали, като са разглеждали Бабаягината къщичка :-)). Държахме се за ръце и аз лично забравих, че ми е студено.

Качихме се горе пред Телефонната палата. Беше като в облак. (Обичам когато се возя в самолет, да съм до прозореца, да гледам разсеяно и да си мисля какво би било, ако можех да повървя върху тези прекрасни пухкави облаци. Предполагам, че точно това, което беше снощи.) Тичахме и се пързаляхме, оставяхме идиотски стъпки и се смеехме.

Внезапно си припомних нещо от детството си - как зимите прекарвах часове на балкона, просто гледайки снега. Тогава зимите бяха други, но усещането е същото - изведнъж всичко става като в сфера. Гледаш, влизаш и не можеш да повярваш.

Това беше друг град. В него бих искала да живея.
Срещахме хора и аз казвах "Виж, Васко - деца!" Малки групички от 3-4-5 души се смееха и се пързаляха, замеряха се със снежни топки или бягаха, за да не ги уцелят.
Пред Бай Генчо на Дондуков срещнахме и голяма група италианци, които тъкмо излизаха и очевидно бяха подпийнали, защото много се смееха и правеха обратно броене.

Когато накрая стигнахме Toba&Co, ни видях отстрани. Всички бяха обърнали просташко глави към нас и нагло ни зяпаха - как бавно се събличаме и си оставяме якетата на дървената закачалка до вратата, как махам снега от косата си и правя малки топчици, как загрижено разглеждам яркочервените си глезени.
Пихме от хубавите горещи шоколади и се подигравахме на мъжа, който излезе до тоалетната и не стига че си облече якето, ами нахлупи и качулката.

Беше топличко и зимно, а музиката беше необичайно тиха. Имаше толкова хора, колкото има, когато обичам да ходя там - през седмицата и в ранния следобед, когато Toba&Co не е модерното място, където селяците си показват айфоните, а тихото място зад Двореца, където можеш спокойно да четеш/ пишеш/ мислиш.

Васко изчака с мен такси и се запъти към срещата, за която закъсня с три часа. Аз слязох пред денонощния и влязох да купя нещо. Казах честита нова година на пича на касата. Стори ли ми се? Или наистина имаше нещо? Той се пошегува с мен, аз се засмях. Не, наистина ли вече започна ново броене?

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.