Disarm you with a smile.

Снощи снегът валеше.

Облякох се безумно - кецове, къси чорапки и панталони, от които глезените ми се подават.
С Васок се срещнахме случайно до кофите. Трябваше да мина да го взема, обаче на него му беше писнало да ме чака и директно излязъл навън.

Мммм, колко бяло беше! Снегът хрупкаше под краката ни. Гушкахме се в пуловерите и шалчетата си. Вървяхме още малко, още малко, лайт-мотивът беше я дай запалка, нямаше коли, нито хора. (Нито таксита, което леко помрачи идилията.)

Отидохме до Македония първо.
А после имаше снежна разходкаа. Бавно като в приказка (нали се сещате, че Хензел и Гретел никак не са бързали, като са разглеждали Бабаягината къщичка :-)). Държахме се за ръце и аз лично забравих, че ми е студено.

Качихме се горе пред Телефонната палата. Беше като в облак. (Обичам когато се возя в самолет, да съм до прозореца, да гледам разсеяно и да си мисля какво би било, ако можех да повървя върху тези прекрасни пухкави облаци. Предполагам, че точно това, което беше снощи.) Тичахме и се пързаляхме, оставяхме идиотски стъпки и се смеехме.

Внезапно си припомних нещо от детството си - как зимите прекарвах часове на балкона, просто гледайки снега. Тогава зимите бяха други, но усещането е същото - изведнъж всичко става като в сфера. Гледаш, влизаш и не можеш да повярваш.

Това беше друг град. В него бих искала да живея.
Срещахме хора и аз казвах "Виж, Васко - деца!" Малки групички от 3-4-5 души се смееха и се пързаляха, замеряха се със снежни топки или бягаха, за да не ги уцелят.
Пред Бай Генчо на Дондуков срещнахме и голяма група италианци, които тъкмо излизаха и очевидно бяха подпийнали, защото много се смееха и правеха обратно броене.

Когато накрая стигнахме Toba&Co, ни видях отстрани. Всички бяха обърнали просташко глави към нас и нагло ни зяпаха - как бавно се събличаме и си оставяме якетата на дървената закачалка до вратата, как махам снега от косата си и правя малки топчици, как загрижено разглеждам яркочервените си глезени.
Пихме от хубавите горещи шоколади и се подигравахме на мъжа, който излезе до тоалетната и не стига че си облече якето, ами нахлупи и качулката.

Беше топличко и зимно, а музиката беше необичайно тиха. Имаше толкова хора, колкото има, когато обичам да ходя там - през седмицата и в ранния следобед, когато Toba&Co не е модерното място, където селяците си показват айфоните, а тихото място зад Двореца, където можеш спокойно да четеш/ пишеш/ мислиш.

Васко изчака с мен такси и се запъти към срещата, за която закъсня с три часа. Аз слязох пред денонощния и влязох да купя нещо. Казах честита нова година на пича на касата. Стори ли ми се? Или наистина имаше нещо? Той се пошегува с мен, аз се засмях. Не, наистина ли вече започна ново броене?