Disarm you with a smile.

Без това да беше планирано, снощи заспах в оранжевата стая.

Много мислих преди това. Опашките на някакви осъзнавания ме галеха. А аз не ги исках. Тези неща трябва да се живеят, а не да минават през ума.

Преди няколко дни едно непознато момче ме спря само за да ми каже, че съм много щастлива.

Случват се невероятни неща. Имам нови крайници. Предната вечер гледахме документалния за Марлон Брандо, аз преметнах крак върху неговия, той сложи ръката си върху коляното ми и изведнъж аз се оказах с два крайника в повече. Бяха мои. Съвсем, съвсем мои.

А вечерта, когато си легнахме, нещо се случи като насън. Но не беше сън.
Кожата на гърба ми и на корема му се отвори и престана да бъде граница. В някакъв смисъл телата са тези, които ни задържат вътре и не ни позволяват да се сливаме с другите.
Не и този път. Нямаше граници, дишахме в един ритъм, като един организъм.

Близостта винаги ме е изумявала. Защото с някои хора се случва, а с други просто не. И няма значение дали сте любовници. Не е защото имам причини, даже е много тъжно понякога, но така е.
И четенето, чопленето и мисленето докъде довеждат? Не искам да забърквам ума в това.

Снощи се сгуших сама в себе си и заспах в оранжевата стая. Имах моменти на полусън, когато влязох в практиката "кой си ти?". Една по едва свалих всичките си социални роли. Усещах го с кожата си. Бях боса и сякаш свалях всички костюми, под които се крия в това, което наричам обикновен живот.

Някои от тях не приемам като роли, защото въпреки че знам за тях, остават неосъзнати.
"Това е толкова бистринско", целуна ме. "Муу! Еее! Ааа!"

Смея се от сърце, когато някой, който ме обича, ме имитира.