Disarm you with a smile.

Случва ми се нещо. Някой ме отключва.
Дните са безкрайни и нощите са безкрайни. Сънуването се завърна много силно.
И преживяванията ме удрят едно след друго, няма време даже да ги записвам. Нямам и желание май. Писаното слово е измамно.

Вчера имах чудесна утрин в Докторската. Боса и седнала по турски. Разсеяно гледах хората наоколо и в ръка държах една тънка книжка на Кафка. Само любимата му биография прочетох.

"Не ти ли се струва, че с някои хора се познаваш от преди този живот", попитах го онзи ден.
"Що, с тебе така ли се познаваме?"
"Ама разбира се!"
"И с кого още?"
"Ами с Тиодора, архитекта, Севи, Васко", изстрелях. После си помислих защо забравих тримата си приятели на американска земя. Не съм ги забравила всъщност. Те идват от други места. И идват често, така че всичко е окей.

И тези връзки - чудя се последните няколко дни - защо са?
Защо въобще познаваме определени хора?

Като хиляди ключета си го представям. Всичко, което друг може да направи за теб, е просто да те отключи. Може да бъде нежно и любовно, а може да бъде и безкрайно грубо и болезнено. И начинът в крайна сметка няма значение. Ако отвориш очи и преживяваш, ще се наслаждаваш на нещата каквито са.

Докато ядем кашу на жар и аз мисля как да му взема офицера, той някак между другото ми разказва за най-голямата тъга в живота си.
Преживяването беше нечовешко. Не бях човек, за да го съдя или теша, не бях човек, който мисли. Можех единствено да го разбирам.