Disarm you with a smile.

Изтощена седнах в градината на Кристал. Случи ми се нещо, което напоследък преживявам почти всяка вечер преди сън - излизам от човешкото си виждане за света и нещата.

Денят беше толкова пролетен.
Още в 9am бях във ВИАС, където ме представиха пред всички, получих си заданието и през хубавите прозорци видяхме едно лудо куче. (Този знак май не го разбрах, поне не днес.)

Продължих с безвремието на Блаже, лекции по съвременна световна литература с Васоран в една много специална стая, намиг, той си държи ръката в моя джоб, рисуваме си човечета на пръстите, които се целуват. Много, много хубава и дълга разходка след това с крайна цел бялото пространство.

След няколко часа заедно се разделяме, аз си чета в Пингвините, взимам си колелото от факултета и сядам на пейка в Кристал.

Пролет.
Зачетох се в писмата на Винсънт и изчезнах. След известно време вдигнах глава и ми трябваха няколко секунди, за да се сетя коя съм и какво правя. Срещу мен двама пичове пиеха бири, една мацка свиреше на китара, две момичета играеха федербал и много, много се смееха. Припомних си и защо обичам тази градинка - колите от Цар Освободител се чуват, но въпреки това имаш усещането за неград. Много движение - хора постоянно минават, но не и за онези, които лениво седят на пейките, на тях им се случва безвремие.

Тъкмо щях да заспя, когато отнякъде изскочи Марина и ме прегърна. Закъсняла за среща с два часа и сега обикаля ключови места, за да намери приятелите си. Десет минути бяхме заедно, не повече, но беше цял нов живот вътре в дневния ми живот.

В театъра мислех, че ще заспя, но си пуснах филма за Ана и Ото, намиг, където бях и просто нямаше как да заспя.

Денят завърши у Васок - и тримата боси и свободни. Всъщност завърши ли изобщо?