Disarm you with a smile.

Денят от предишния постинг беше най-прекрасният от много време насам.
Беше толкова хубаво, че даже не ми се говори. :-)

Разказа ми за своето студентство. По цял ден ходел с ръце, изцапани с пастели и моливи. Хиляди, хиляди идеи. Постоянно. Лягал си да спи с дрехите. "Много по-големи неща са ти в главата от това как изглеждаш." С колеги пиели бири и играели карти на терасата, откъдето се вижда целия Долен Лозенец.

Сега за първа година е асистент. В същия университет, в който е завършил.
Разказа ми за днешните студенти. Много ми стана тъжно. Почти всички работят (и то предимно гадни работи) и в главите им са други неща. Сиви и скучни. Няма я онази фантазия и свобода на мислите.

Може би и друг път съм го казвала, но отново ми се върти тия дни - студентите не бива да работят. Би трябвало да имат време за четене в Борисова, за изложби и фестивали, за големи открития, за бири и хубави разговори.

Много ми е вдъхновено оттогава. Сякаш ме докосна с магическа пръчка. Замислям хиляди неща. :-)

Иначе снощи ходих на късометражно кино в Червената къща. Имаше един латиноамерикански филм, който много ме впечатли - Candy and Brandy.

Докато чаках да ни пуснат в Червената зала, един пич дойде и ме помоли да ми вземе колелото, докато аз гледам, щял да ми го върне.
Дадох му го без да мисля и гледах първия филм с идеята, че едва ли ще го видя повече.

Казах си, че няма проблем. Простих се с хубавото си червено колело с цвят grand prix с широко сърце и влязох в света на киното.
Сетих се за нещо, което ни каза доцентът по социология - доколко едно общество е напреднало може да се съди по отговора на въпроса "Според вас хората добри ли са?" - и ми стана смешно.

Всъщност ми го върна. С изкривен фар, явно се беше блъснал с някого/ нещо. Благодари и ми поиска пет левчета назаем. Отказах и няколко крачки по-късно съжалих.
Стана ми гузно. Не биваше да бъда лоша.

Иначе Васко ме води на турски ресторант, където нямаше нищо вегетарианско.
После го изпратих до трамвая. Уговорихме се който пристигне пръв, да клипне на другия.

Когато стигнах, избибипках радостно с тромбата - Васока току-що беше слязъл и си купуваше цигари.

После останахме малко навън, видяхме, че у Севи свети и й се обадихме.
Тя беше като затворена порта.

"Мислите ни владеят", казах й и го видях толкова ясно.

Аз (не) излизам късно вечер, Аз (не) ям месо, Аз (не) харесвам европейско кино, Дънките в ботушки (не) са просташки, Аз (не) правя така, Аз (не) вярвам на всичко това, etc.
И ей така се затваряш в някакви измислени граници "това - да, това - не".
Ненужно, излишно и направо вредно.

Снощи видях усмивката си.
Когато просто вървиш и се усмихваш безпричинно, си отворен и обичаш това, което дори още не знаеш какво е, но си готов да му позволиш да се случи.