« Home | sleepyhead » | нова галерия в града! » | логично есенно » | peach tale » | да бъде ден! » | плът и кръв » | машина на времето » | на ези или тура не ща да играя » | от любов към пощата » | борисова е чудесна днес » 

вторник, ноември 24, 2009 

избълбук


снимка, дело на Теди
за да ме виждаш по-добре

Дросето е написала много, много хубав пост, та в цялата лудница в близките седмици вместо да се възползвам от 4-те си часа сън за днес, внезапно ми се дописа.

Не ми е мъчно, че пораствам - обратното - радвам се, че имам възможността да го правя постепенно и съзнателно да наблюдавам процеса. Тръшкам се и плача понякога, чувствам се изгубена и екзистенциално сама, но разбирам, че това е част от пътя, затова преживявам спокойно с едно наум. Сега ми харесва, защото вече съм готова. Предполагам, че така е редно - сам да излезеш от какавидата си, а не някой да я скъса, когато си твърде крехък и ти се налага да заякваш в крачка. Но и това си има причини, не ще и дума. (Здрасти, Севи!)

Чудя се и какво да правя с този блог. Той беше хубав и аз го обичах. Обичаха го и други хора, които аз също после обикнах... Но не ми трябва повече - не ми е интересно да си записвам, да правя дълги, дълги списъци, цели романи, макар че понякога все още се изкушавам - какво ми се случва, какво си мисля, как се чувствам, защо и колко, как си прекарвам моите мили безгрижни есенни/ зимни/ пролетни/ летни и пак есенни дни, какво съм прочела, колко прекрасни хора ме обичат и колко повече ги обичам аз също, колко се обичаме с него, разбира се, но за какво да го мисля, когато си е тук всеки ден. Аз съм тук. Да наблюдавам себе си и да анализирам, да се обвинявам, че още не съм достатъчно голяма - досадно ми е вече. Като плод, който чака да узрее се чувствах, а веднъж Асен ми каза, че за да узрея, трябва да стоя на слънце, а не да се крия на сянка.

Не че ми трябва точно в момента за нещо сериозно, но се "одързостявам". На доц. Табакова е думичката - харесах я след 20-минутен телефонен разговор как трябва да се одързостя. И сега ми става страшно в корема. Да говоря пред толкова хора, медии, конференции, премиери. Убеди ме. Прииска ми се да изсмея на страховете си. Мен ужасно ме е срам от непознати хора. Или мълча, или говоря три пъти по-бързо от обикновено. Не ме вълнуват местата с много хора, не ми е и комфортно. Толкова други неща има за разбиране и живеене. И те просто не стават с всички.

А те са чудесни, наистина - моите близки. Но вместо пасивно да благодаря, че ги има, предпочитам да мисля с какво мога да им бъда полезна. Терзае ме тази отговорност, когато я осъзнавам, защото ми е доста трудно да я нося и живея.

Не мисля, че тези връзки, които сме имали, се късат. Просто нещата стоят на пауза, докато не дойде пак времето. Трябва нещо да се случи - да пораснем и да се видим по нов начин. Доста по-различно е тогава. За снимката горе ще стане дума съвсем скоро, засега ми е просто радостно, че се срещнахме, мила моя Теди, като възрастни. Или почти - аз още не съвсем. :-)

Иначе за какво ми е да снимам малките чудеса, малките красоти, смехове, щастия. Бесовете, тъмите, досадите, празнотите - ами тях никой не ги обича. Продължава да ме дразни този двоен стандарт. Щрак. Щрак. Щрак. С фотоапарат, бои, думи и дори наум. Колко е смешно да въздишаш по тези малки красиви неща, които дори не са твои и които реално нямат никаква връзка с това, което си, освен да ти губят времето. Момичешки игри на принцеси и капризни котки... Че и да ги споделям със света. Кому е нужно?

Последно - мило мое чувство за хумор, върни се! Додея ми тази сериозност с тези кратки ясни изречения и мисли. Но разбирам - вместо да те викам, аз трябва да ида при тебе. И това ще стане с по-сложни мисли. И по-сложни сънища. И по-сложно живеене. И с повече лекота. Чакай ме, идвам!

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.