изкуството, което служи

С почуда забелязвам каква крадличка съм станала. Казвам го така, защото винаги си признавам и защото не са ми големи похищенията. Десетте цента отгоре примерно си ги откраднах от неговата кухня и все си ги нося в джоба. А стотинчицата си я намерих вчера на излизане от Народния.

Понякога взимам назаем - червени колички, които приютявам в стаята си, гривни, направени от специални ризи, инструменти, които не знам за какво точно служат, запалки, камъчета и други такива.

Има я и другата страна - обичам да оставям. Мънички неща, които не вярвам някой да хвърли. По-скоро ще ги сложи някъде, ще забрави и някой ден ще ги намери и ще се умили. Често оставям и за непознати (вчера - пиратско съкровище в метална кутийка, хихи). Защото обичам не само тези, които познавам. Харесва ми да създавам магия.

Всъщност тези дни се чудех откъде произтича това желание. Защото партизанското изкуство е нетрайно, това е една от основните му характеристики, а аз някак искам да оставям следи от себе си.

Онази вечер безкрайно го веселих в един ресторант. Рисувах човечета по пръстите си, правих театър с кибрита, къщички от клечки, рисувах лъвове по салфетките. Събудих го някак, много се смя и очите му засияха. Той свири на барабани по дланите ми, на пиано по пръстите ми и ми пя.

Мисля, че това изкуство най-много ми харесва. Нетрайното. Това, което служи на момента тук-и-сега.

Той ще постъпи хубаво, ще хвърли кибрита-театър, когато клечките свършат. И аз наскоро постъпих хубаво, когато с Васок събирахме семките от фурмите в една моя рисунка (подарена на него, но все пак някак моя). Няколко дни използвах картичката с влюбен самурай за подложка за чашите чай (затова е малко размазана).

Събуждам тови си виждане за изкуството. За нетрайността на нещата. То дава свобода.

Съвсем наскоро имах прозрение. Знаех го като думи, бях го преживявала и преди, но го бях забравила - привързаността ни пречи да обичаме. Факт.