Disarm you with a smile.

Дните си сливат в едно безкрайно шеговито и уютно пространство. Чудесно е, че е Коледа. Чудесно е, че не ходя на работа. И най-чудесно е, че и Васок не ходи в редакцията. Имаме толкова мили семейни дни. :-)

Толкова бяхме приказни двамата в Пасторанта онзи ден. Мястото те превръща в кукла, честно. Влюбващи са малките им чашчици с вода и домашните соленки, които ти носят без да си поръчвал. Стъклените буркани с дървени щипки. Широките аристократични дървени маси. Милите свещничета. Опаковъчната хартия и ножиците, закачени в хартиено пликче на столчето до вратата. Закачалките с прекрасни дрешки. Металният съд, откъдето сам си взимаш прибори. Високата черна бутилка със зехтин. Тихата нежна музичка. Топлината. Старинните полюлеи. Завеските на стъклото откъм улицата. Менюто, защипано с дървена щипка. Книжките в тоалетната.

После - пак двамата - в Кафе дел Мар. Аз се зачитам в книжката, а той есемеси яко. Не си говорим, но се докосваме с колене. После се смеем. Ама много, много се смеем. С голямото хахаха, както обичам да го наричам. Сервитьорката и барманката се споглеждат. Носят ни сметката. А ние се смеем още по-силно. Плащаме, но не ставаме.

Минахме през Петте да вземем Жоро, в когото все повече се влюбвам. Прекрасен е, толкова мил и интересен. Научавам, че е завършил философия преди няколко години. "Ама как така, аз си мислех, че си колкото нас!"
Смее се като Били и Паша и сякаш казва "ее, много мило, но аз никога вече няма да бъда на двайсет" и усещам някаква носталгия.
Но както и да е - в таксито си говорим за пиар и реклама. Давам му идеи за проекта, който трябва да пише.

Качваме се у Васок, тъкмо палим жълтите лампички и Севи идва. Васко отива да я посрещне и с Жоро чуваме най-хубавите искрени смеховее. :-) Не знаехме какво става там, но усещахме колко е хубаво и любовно.

Към 4am си отивам и тук вече дните тотално се сливат. Tази сутрин извиках "Васко, да не искаш да кажеш, че вече е утре?!"

Защото вчера отново бяхме заедно.
Аз бях в една приказка през деня, довърших, написах текста и излязохме след 12 вечерта може би. Отидохме на пазар, после имаше вечеря на свещи, бавно и протяжно. За първи път от много време - скрабъл и смях с речника. Забравили сме да смятаме и това ни затруднява играта. След десетина секунди мислене 6+8 се превръща в 7+7 (според мене) и 10+4 (според Васко). После четене, чертежи, ах, толкова семейно, аз даже бях с домашни дрехи. Котетата минават и ни настъпват. И двамата си лежим и всеки си мисли нещо, пише, чете или измисля, намигаме си от време на време, смеем се и се обичаме.
Ах, толкова хубав смях има тези дни, най-веселите и добронамерени шеги.

Не можем да повярваме, когато става 6am. Предлагам скоро да гасим лампите. Лягам си без да си мия зъбите и лееко заспивам. Потъвам във възглавницата сякаш и се оставям. Васко е легнал по-късно, но се е събудил преди мене.

Ставаме след 3pm и гледаме небето. Пластове облаци и нищо не се вижда. Мъглата е прегърнала света. И някак прави всичко това уютно. Голите клони леко се полюшват и е черно и зимно. Чай и препечени филийки, няма по-вкусна закуска. Очите ни светят, вече не сме сънени. Очите ни обичат света и са широко отворени за него.