Disarm you with a smile.

по-голям размер
букварът на снимката горе е съвсем истински, едно към едно с малкия, по който децата учат, и беше абсолютната атракция на нашия щанд, малко бяха хората, които не се спираха да го разгледат :-)

Последните няколко дни нямах компютър, но пък работех на Панаира на книгата (нали уча книгоиздаване, навлизам в бизнеса :-)), а вечер се срещах с красиви хора, така че не ми липсваше много. :-)
Както и да е, имам доста да разказвам за панаира, но ще го направя на едно друго място.

Вчера се случи нещо.
Стоях си на щанда и разсеяно гледах хората. Страшно много познати минаха тези няколко дни, такива, които от години не бях виждала. Срещнах всички, които очаквах, освен тази, която от цялото си сърце се надявах да не - Шаламанова.
Та стоях си и си мислех за господин Грива. Но той художествена литература не чете, така че знаех, че няма как въобще да дойде.

Сетих се за една вечер, двамата бяхме в Пица Хът и току-що бяхме седнали. "Извинете, може ли едно меню?", извика той много силно, гледайки към другия край на пицарията. След секунди една мацка донесе меню. "Оо, здрасти!", каза той с неговия характерен приповдигнат тон.
Оказа се, че се познават, били са гаджета или нещо такова, не разпитвах, но по образувалата се конфузна ситуация стигнах до такъв извод.

Та стоях си на щанда вчера и се сетих за тази случка. "Ако сега той мине, ще каже със същия този приповдигнат тон: "Може ли да разгледам буквара?" или нещо такова", помислих си.

В този момент, ама съвсем, съвсем в този момент като на забавен каданс покрай мен мина господин Грива.

Попаднах в някакво друго време. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че това наистина се случва и тези няколко секунди протекоха без аз да съм там.
Внезапно се сепнах и трябваше бързо да реша дали да го догоня.
Извиках го по име, но той не ме чу, така че изтичах и му направих гъдел-гъдел.
Обърна се и се усмихна. Когато ме целуна по двете бузи, разбрах, че всичко е окей. Че е минало достатъчно време, за да можем да си се зарадваме искрено.

После дойде на щанда.
Първо му дадох, разбира се, да види буквара. Повечето хора просто го попрелистват, но той наистина го разгледа. Аз пък стоях и гледах него и тялото ми не можеше да побере тази радост! Даже не беше радост, не знам какво беше, толкова силна енергия! Задъхах се и ми прималя. Дишах, дишах дълбоко и се смеех на глас.
Стоя адски много време, показвах му всичко интересно, той нали обича да заговаря непознати, приказвахме си дълго с едно момиченце шести клас, беше толкова забавно.
Накрая дори си купи една енциклопедия за Южна Америка, нали е живял там.

"Айде да те водя на кафе", каза.
Попитах колежките дали мога да изляза за половин час (който излезе доста повече от половин час), взехме чадъра и отидохме в градината на Bookies.
Беше много шумно, защото заваля порой. Беше прекрасно. Приказвахме си, гледахме се в очите, смеехме се и мълчахме. От хубавото мълчане, когато мълчиш не защото няма какво да кажеш, а защото примерно просто гледаш дъжда.

После отидохме да купим ягоди, отново се скрихме под чадъра ми, той ме изпрати до НДК и ме целуна по двете бузи.

Беше прекраасна среща.
Ръцете му са все така хубави, кожата - все така бяла и нежна, очите - все така блестящи, въобще той си беше. Един красив ангел.


А защо в заглавието на постинга магиите са още, вижте тук.