Disarm you with a smile.

Вчера в театъра един пич каза: "Абе я малко да се дръпнем, вижте какво сме го обградили това хубаво момиче. Трима дъртаци около нея, дали й е приятно, а?!"

Огледах се и осъзнах колко влюбени бяха и тримата в мен точно в този момент.
Но не точно в мен, а в моята младост, в ентусиазма, в усмивката, с която посрещам всеки, който влезе, и във всичко, което самите те искаха (отново) да бъдат или поне да го почувстват по някакъв начин чрез мен.

Преди няколко дни за първи път от много, много време не ми се ядеше вечеря, въпреки че цял ден не бях хапвала нищо. Това се случва, когато ми е тъжно. Когато в слънчевия сплит усещам една черна дупка. Този път не плаках, не се тръшках, просто стоях и наблюдавах.

На следващият ден отново имахме лекции в Докторската при онзи ужаасно умен асистент. И изведнъж всичко стана огромно, светът стана толкова интересен и пълен с какви ли не хора и неща. Буквално изскочих от дупката, в която бях попаднала.

И тия дни само стоя, гледам, преживявам и си записвам. Не мога да повярвам, че тези 3-4 дни са 3-4 дни. Струват ми се месеци!

Хиляди неща се появяват от най-невероятни места, постоянно, аз само трябва да бъда отворена, за да ги видя.
Просто всичко е толкова голямо и хубаво, че се задъхвам от възторг и радост, че съм тук и че точно сега съм точно това.