Disarm you with a smile.

За съжаление ми беше забранено да цитирам и да споменавам имена, така че започвам без въведение.

Каза ми нещо, което ми се стори много повърхностно и грубо, но малко по-късно, виждайки отвъд грозните думи, разбрах, че е прав.

Осъзнах, че откакто сме заедно, аз постепенно престанах да правя нещата, което правех преди.
Престанах да чета, да гледам филми, да рисувам, да лепя и режа, да си измислям някакви забавни неща, да снимам, да се виждам с моите приятели (само от време на време със Севи и Васко, и то със Севи всеки ден в театъра), да пиша, да пуша, да ходя бавно, да седя сама на пейка и да гледам.

*

Една неделя си лежахме в леглото и гледахме Сблъсък. Всъщност той гледаше телевизора, аз слуша Иван и Андрей, но гледах него.
"Боже, аз съм обсебена от теб!"
Смях се без да го осъзнавам.

Сега не ми е смешно. (е, само понякога)
Връщам се към себе си, към това да бъда първо аз, а после част от нещо друго.

Пробемът идва от това, че не съм сигурна дали това е правилно.
Защото знам, че няма друго такова нещо като пълнотата на бялата светлина. Когато всъщност ви няма и двамата. Или и тримата. :-)

Да си бъдеш сам, означава да се затвориш. А аз най-много целувам сърцето и челото му, разбира се, осъзнах това по-късно, но причината е, че много искам да се отвори. Към мен и изобщо.

Това е общо взето - постоянно се люшкам между абсолютното щастие, че това се случва, че съм част от една нова тройка, където има истинско общуване и големи важни преживявания и от другата страна - алчното его, което иска, иска, иска и проваля всичко с въпроси като: "Защо не ме обича? Искам да ме обича! О, аз няма да бъда с него, щом не ме обича. Аз си тръгвам, не мога повече така."

*

Преди няколко ходихме до село Железница и той предложи да си хванем стоп до София. Крещях от щастие, бях забравила колко много обичам стопа. :-) Последният ми беше морето - София с Васко, когато замръкнахме на магистралата до Пловдив без никакви изгледи някой да ни качи. :-) (едно от най-страшните ми преживявания ever)
Та аз си оставих раницата в снега до пътя и вдигнахме палци.
Сигурно петата или шестата кола ни спря.
Беше много хубава кола, пичът слушаше музичката на Васко и Светли, беше топло, свалих си якето, облегнах се назад, погледнах през прозореца (беше толкова красиво с малкото сняг, който беше навалял), погледнах него, "обичам те", казах само с устни и той се усмихна.

А аз отидох другаде. Загубих се в бялата светлина.