сутрин
Към 8 часа реших да не си лягам, напоследък пак се обърна всичко - не мога да заспя до 9 и после ставам в 6.
Показах се на прозореца и всичко беше толкова хубаво - слънчице, съботно спокойствие, зеленина, един съсед (бащата на Ралица) си поправя колата, хората си разхождат кучетата, отиват на пазар, подтичват, обути с маратонки, в посока парка, един пич запали колата и след 5 минути се върна с вестник и пликче (с банички най-вероятно, поне така ми се стори).
Толкова хубаво, заръфах една праскова (да, именно "заръфах", защото беше сладка, но твърда) и отидох другаде.
Не, напротив, бях точно там.
В тази хубава съботна сутрин.
Снощи Ралица ми разказваше за един мъж, който по цял ден, ама буквално по цял ден обикаля блока с едно малко бяло кученце. Никога не съм го виждала.
Осъзнах, че не поддържам никакви контакти със съседите си, защото ми се струва твърде махленско, ама в лошия смисъл.
Напоследък се виждам с Ралица, ама аз не я приемам като съседка. А иначе другите си ходят на гости, вечер пият заедно ракия, слушат ABBA, обсъждат кой какво си е купил, кой къде работи, децата как са, а пък мойте да знаеш...
Един дядо обиколи 20 пъти алейките пред блока с едно малко черно кученце и накрая се прибраха в съседния вход. А аз дори не знаех, че живеят там.
Сега видях нещо много хубаво в това да си приятел със съседите си, като оставим настрана Амели и всички филми, наистина има нещо чаровно.
Бях изумена и трогната, като една съседка казала на мама, че като видяла некролога на Съни на връщане от работа, не спала цяла нощ. И подозирам, че е имало още такива хора.
Защото всички познаваха Съни, тя винаги е живяла тук, с нея се пренесохме, всички я обичат, тя винаги отиваше да се гали, беше послушна, не лаеше през нощта, въобще беше едно чудесно куче.
О, Съни е страхотна! Тя не е куче. (ама наистина)
Та стоях си на балкона, ръфах твърдата праскова и тогава от другия вход излязоха Майкъл и бащата на Ники. (на снимката горе, за съжаление zoom-ът ми не работи)
Майкъл е най-сладкото чау-чау на света, толкова миличко, добричко, обичливо, пухкаво, а бащата на Ники много го обича. Двамата всеки ден си правят дълги разходки и ми се струва, че се разбират чудесно.
Като гледах как бавно-бавно и търпеливо пристъпва бащата на Ники и се спира на всяка тревичка, която той реши да подуши (защото никога не го пускат от каишката, защото е глупав и се губи :-)), изведнъж много ми се прииска да си имам кученце.
За секунда всичко ми беше толкова ясно и хубаво - как бавно ще го разхождам, няма да го карам да бърза, колко ще ми е хубаво и как ще го обичам.
И тогава то ме удари по главата!
Как ще го обичам.
Най-големият ми страх, който засега е чисто теоритичен, макар че го усещам много силно, е, че няма да обичам децата си. Това е в състояние да ме прави убедена, че аз деца няма да имам, защото не искам детето ми да знае, че майка му не го обича. Грижи се за него, пере, готви, чисти, купува му разни неща, но не го обича.
Защото знам, че няма да обичам някого просто защото това се очаква от мен.
Но мислейки си за кученце, ми се стори толкова естествено. И осъзнах, че ако съм отворена и през цялото време съм тук и сега, ще обичам всички, кученцето, детето. Имам предвид наистина - бяла светлина, да забравим думите.
