Disarm you with a smile.

Обявявам седмица без:
1. интернет
2. храна след 8.00pm
3. лягане след 10.00pm

Да, днес открих, че пътуването до където-и-да-е ми доставя по-голямо удоволствие от престоя.
Аз съм пътешественик в отношението си към света.


В Самоков беше хубаво.

Васко дойде уморен и мръсен от работа. Кренвиршът не беше сиренясал, но натам вървеше работата. :-)
Болеше го крака.

Моите нови сладки летни гуменки се оказаха големи гадове, защото веднага ми смъкнаха кожата и се наложи да си слагам лепенки (нещо, което, мисля, правя за първи път).

Та така - и двамата не можем да ходим, едва стигнахме до един хотел на около километър от Центъра.
Настаниха ни в стаята за чужденци. Хаха, все така уцелваме! :-)

Но пък веднага си го направихме "наше" - цветни свещи, сок от кокос, Lindor-чета и другите... хм... неща. :-)
Васко заспа много рано, а със Севи останахме до по-късно да си говорим.

Не знам, толкова е хубаво да ходим някъде, да си мием заедно зъбите... :-)

На сутринта се събудихме преди телефоните.
Почистихме (боже, какво бяхме оставили от снощи!), върнехме мебелите на местата им, освободихме стаята.

Звъннах на Юли, той още спеше, но се уговорихме да се видим и да пием кафе някъде.
Не ме позна с вързана коса, но мисля, че много хареса Севи. :-)
Той е готин.

Поразходи ни нагоре-надолу, ходихме в едно нелошо кафе, качихме се в един ресторант над Самоков, откъдето се вижда всичко, ядохме най-гадната овчарска салата напоследък.

Останалото не е важно. Всъщност кое е?

(снимки засега няма, утре Светли се връща от Турция и може би ще си получа кабелчето. :-))
(ей, аман от това кабелче!)


На връщане в рейса слушах някакъв мой си The Best на Texas.

She has a halo
We really do adore her

Е, няма да е Балчик, но поне ще идем до Самоков. :-)
Още повече, че Юли е оттам и каза, че дори прояви желание да ни настани у тях... :-)

Диди пишеше нещо, аз се усмихвах. Тя усети. Вдигна поглед. "На какво се смееш?" Усмивка, повдигам рамене. "На всичко." Поглежда ме. "Шматчица. Много си сладка."

След първия self photo за учебната 2005/2006, който за съжаление не мога да кача, защото нямам кабелче, трябва да кажа, че училището е ужасно!
Пълна загуба на време, нови ужасни учители, празна стая без Ераг, зрението ми очевидно доста се е развалило, защото нищичко не виждам надалеч и сякаш съм леко встрани от всичко. Което не е лошо в интерес на истината, защото не искам да имам нищо общо с... онова ужасно място...

Снощи (колко отдавна беше това, по дяволите!) догледах първия сезон на Lost.
Сега тръпна в очакване на втория сезон... Толкова е интересно...

Днес чух едно детенце на 3-4 годинки отчаяно да се обръща към баща си (лъскаво юпи към 25): "Ако днес не говориш по телефона и не пушиш цигари, ще слушам."
Веднага си измислих предисторията. Винаги така правя. Мисля си, че всичко ми е ясно. А когато осъзная, че въобще не е така, ми става още по-забавно.

На връщане в трамвая се качи една баба и аз й отстъпих място, тя толкова се изненада и така се зарадва, че ми даде шепа бонбони... :-)
От онези гадни евтини бонбони, които нормалните баби (имам предвид не моята собствена) винаги имат. :-)
Толкова мило. :-)

Снощи имах видения и Севи беше ангел - толкова хубава, толкова чиста и нежна, бяла и прекрасна. Даже беше с бяла тениска, толкова хубава...
От нея струеше бяла светлина... Усмихната и невинна, с ореолче...

Севи е ангел.

Единственият почивен ден от много време насам, тази седмица ми се видя доста дълга и тежка (особено рано сутрин, когато трябва да ставам :-)).

Васко пък и днес на работа, уговаряме се 2.00pm на стълбите на Университета. Закъснявам само с пет минути.
2.30pm получавам sms, че ще дойде най-рано 3.00pm и да чакам там.
Седя дебилно и чета Гордост и предразсъдъци.
3.10pm още го няма, пиша му, че ми е писнало да го чакам.
“Айде направо в Café del Mar, сега идвам.”
Седнах си, пих фрапе, четох Космополитън.

Тик-так-тик-так-тик-так…

Снощи сънувах, че двамата с Васко сме на морето с ранички на гърба, отново пътешестваме, вървим към Приморско, постоянно звъним на Севи да идва, но тя беше с Киро в Смолян или Самоков и все повтаряше: “Споко, сега тръгвам, тръгвам, бе, хора, тръгвам!”
Стигнахме плажа, беше ужасно стръмен (много повече от малкия плаж в Синеморец!), нямахме бански, само слязохме да топнем краченца.
Както бяхме нагазили до глезените, една вълна ни заля до кръста.
Едва се качихме обратно (наклонът беше към 70-80 градуса), бяха сложили въжета, за които да се хванеш.
Срещнахме Живко, толкова се беше променил, че го познах само по гласа…

Тик-так-тик-так-тик-так…

Васко дойде, уморен от работа.
Настроенито ми веднага се оправи.

Казах му какво ми хрумна вчера – в момента има Студенстки фестивал за филмовото изкуство (само късометражно кино) в Балчик от днес до 25.09, та си помислих, че можем да отидем до Балчик за няколко дни (е, за четрите почивни дни другата седмица всъщност).

Проблемът, разбира се, са парите.
На него нещо не му плащат, а Севи обяви фалит още преди две седмици…

Пътят, окей – на стоп, но там трябва да спим все пак… и да ядем, де. :-)

А така ми се ходи някъде… :-)

Адвокат Бакалов разказваше за Македония, дъщеря му се е записала там да следва медицина и вече няколко пъти ходят до Скопие, за да й търсят квартира…
Ееех… :-)

Мъжът на Боби я кара за работа тази сутрин.
Дават мигач и спират, чакат да завият. Пред тях има един Пасат с теглич. И двамата са без колани.
Бам!
"Няколко тийнчета, които отиваха на първия учебен ден” (цитирам ядосаната Боби) се набиват в тях с около 80 км/ч.
Колата става на сандвич, двамата едва излизат, стоят в шок.

Телефонът на Боби звъни. Скрит номер.
- Ало?
Мълчание, чува се телевизор.
- Ало? Ало, мамче, ти ли си?
- Умри!
Щрак.

-------------------------------------------------------------

Толкова ми беше скучно днес, Юли от няколко дни гледа Lost на работа, непрекъснато влизат хора, звънят телефони, нонстоп има материали за превод – за принтиране, за сканиране, за сглабяне…
Но той гледа Lost.

Само му се карам, днес супер-много спорихме, опитвах се да дефинирам моралната категория “нередно”, но той махна с ръка и си пусна седма серия. (“Седмата за днес ли? Споко бе, шегичка!")

Всичко бързо ми омръзва.
Той вече ми омръзна.

---------------------------------------------------------------

Минах бързо в Нотариата, но чаках 35 минути в ДСК да намерят един оригинал, за да скача превода, пичът ми вика: “Чакай, по следите сме на изгубения документ!”.
А Таня се беше обадила 15 минути преди това да го приготвят, защото идвам.

Там четох Пари, много интересни статии. Хюлет Пакърд съкращава 1/3 от персонала си в Европа заради бързото напредване на тези технологии. Смятат, че това е начинът компанията да оцелее и да продължи да се развива.

Ей, вчера пък в офиса намерих “декларация” от един принтер на Хюлет Пакърд – “Аз, долуподписаният (еди-какъв-си-модел) принтер обещавам да принтирам до 5000 страници месечно, да работя бързо, да не се повреждам, etc”
Страшна реклама, сигурно рекламната агенция на Милин (МАРК) я е правила. :-)

Светли, Милин и още трима човека утре заминават за Турция.
И ми взеха зарядното за фотоапарата и кабелчето за компютъра.

-----------------------------------------------------------------

Снощи разбрах нещо много важно.
Осъзнаването е пътят.

Искам да го споделя, да го изкрещя, да заеквам докато го кавам развълнувана, да го призная, да го изплача, да го напиша, да го кажа тихо и сериозно, да го изпея, да се давя от смях още преди да съм започнала.

Да го кажа на целия свят, душко.

Познай коя тениска ще облека утре! :-)

Дара е едно прекрасно място, което не престава да бъде прекрасно дори когато не работи.
А колко малко е нужно всъщност...

Боби пък доведе сина си на работа, заигра се детето с печатите, разприказва се, а аз направих към 80 снимки.
"Марти, стой мирен да те снима какичката!"
Тц, не спря да мърда това дете!



Влиза една клиентка с момиченцето си.
"Марти, виж, мадама, иди да се запознаете!"
Отиде и я гушна!

Гушна я!

Ебати, не са ли дечицата най-прекрасните и искрени същества? :-)

Не мога да не споделя изумлението си от езерото, което се образува на всеки дъжд пред офиса на Гогол.
Миналия път са извикали Гражданска защита.

Липсва ми тефтерче, в което да си пиша хубавите идеи, които ми хрумват през деня, затова днес използвах фотоапарата си като диктофон. Когато ми хрумнеше нещо - записвах го.
Когато се върнах вкъщи, преслушах файловете.
Всичко ми беше непознато!

Ибахти, колко лоша памет имам!
Разказвам едни и същи истории по сто пъти, защото не помня на кого съм ги разказвала и на кого - не.
Но това го знаете. :-(

Anyway, срещнах Алберто, вървяхме един срещу друг, той ме видя първи, разбира се.
"Ееей, как си, незалязваща усмивке?"

Отново се връщам към радостта и смеха без причина.

Това ми напомня на Пепси и едно стихотворение на Маулана Джалалуддин Руми (ще цитирам по памет):

Любовта дойде
И куфарите си остави
После замина

След време се върна
И остана завинаги