Disarm you with a smile.

текстът е прекрасен

Има нещо в общото минало, което ни прави близки.
Може много да обичаш някого, но в един момент помежду ви зейва пропаст просто защото не сте били заедно тогава. Затова и слушам, когато определени хора (ще ми се да кажа просто хората, но няма да бъде истинно) разказват за миналото си.

Много се зарадвах, когато наскоро осъзнах, че това се променя - може би просто времето минава и позволява на тези процеси да се случват. Постоянно изскачат някакви мили общи историйки, а дори да не сме герои двамата, нещо около случката все пак е било споменавано преди това и е лесно да влезеш.
"Аз около Коледа бях много болен", каза наскоро пред други. "Но тогава четях една много хубава книжка", намигна ми.

Примерите са много, някои записвам, а други просто забравям. Но сме страхотен екип. Много ми стана мило, когато избягахме от една ужасна мацка - когато тя отиде да пишка, без нищо да си казваме и без дори да се поглеждаме, и двамата посегнахме към якетата си. Когато поръчахме във вегетарианския последния път, ми се стори, че сме герои от филм - само поглед или повдигане на вежди, усмивка или поклащане на глава, нищо повече не беше нужно.

Откривам разбирането в последно време. Това е другата страна на интензива, за който споменах наскоро и в чието време Севи някак ме върна. Откривам го сама и ми е спокойно, когато имам знанието за това кое е истинно и кое - не.
Когато разбираш някого, всъщност медитираш. Защото излизаш от балончето на твоя свят с твоите мисли и виждания. Тогава ти се отдръпваш, у теб става тихо и си отворен да преживееш другия.

Няма никакво значение дали знаеш историята, фактите, случките, дали познаваш хората. То просто се случва на друго ниво, когато земното е така далече.

Веднъж много се срамувах, когато ядох тирамису и имах какао по устните и зъбите. А той ми се скара и може би дори малко се обиди "Е, от мен ли ще се срамуваш?"

Всъщност сме толкова несъвършени. През цялото време. Видях го една вечер с Васок, сега вече не го разбирам, но тогава го - всяко човешко движение е опит да се постигне съвършенството.

А този път е обречен, точно от това искам да избягам. (И как, като дори пишейки този текст, внимателно подбирам думите и трия цели изречения?)

Във всеки случай сигурността на познатото, близостта, която имаш с някого - независимо физическа или не - отваря пространство.

Преди около седмица лежахме в леглото и той се усмихна по един много специален начин. "Така се усмихваш само когато си извънредно доволен", казах. "Охо, ама ти май много добре ме познаваш!", отвори широко очи и ме целуна.

Има нещо безкрайно уютно в подобно познанство. Когато напрегнатото ми отвътре тяло самичко решава да се отпусне истински. В тези моменти не се меся. Просто дишам.

Без това да беше планирано, снощи заспах в оранжевата стая.

Много мислих преди това. Опашките на някакви осъзнавания ме галеха. А аз не ги исках. Тези неща трябва да се живеят, а не да минават през ума.

Преди няколко дни едно непознато момче ме спря само за да ми каже, че съм много щастлива.

Случват се невероятни неща. Имам нови крайници. Предната вечер гледахме документалния за Марлон Брандо, аз преметнах крак върху неговия, той сложи ръката си върху коляното ми и изведнъж аз се оказах с два крайника в повече. Бяха мои. Съвсем, съвсем мои.

А вечерта, когато си легнахме, нещо се случи като насън. Но не беше сън.
Кожата на гърба ми и на корема му се отвори и престана да бъде граница. В някакъв смисъл телата са тези, които ни задържат вътре и не ни позволяват да се сливаме с другите.
Не и този път. Нямаше граници, дишахме в един ритъм, като един организъм.

Близостта винаги ме е изумявала. Защото с някои хора се случва, а с други просто не. И няма значение дали сте любовници. Не е защото имам причини, даже е много тъжно понякога, но така е.
И четенето, чопленето и мисленето докъде довеждат? Не искам да забърквам ума в това.

Снощи се сгуших сама в себе си и заспах в оранжевата стая. Имах моменти на полусън, когато влязох в практиката "кой си ти?". Една по едва свалих всичките си социални роли. Усещах го с кожата си. Бях боса и сякаш свалях всички костюми, под които се крия в това, което наричам обикновен живот.

Някои от тях не приемам като роли, защото въпреки че знам за тях, остават неосъзнати.
"Това е толкова бистринско", целуна ме. "Муу! Еее! Ааа!"

Смея се от сърце, когато някой, който ме обича, ме имитира.

"Довиждане", махнах му с ръка.
"Защо ми казваш довиждане?", върна се да ме целуне втори път, някак за да се увери, че всичко е окей.

Понякога възрастните не разбират. Прости думи като довиждане. Има и по-лошо. Как може всичко да бъде цветно? Как можеш да си купуваш детски книжки? Какви са тия детски рисунки? За какво са? Как така сграда ще бъде изцяло пълна с тухли? Ами функцията? (тука не смея да давам линк, намиг)

И кой определя за какво да се говори?
Задавам си този въпрос от известно време.

Не съм простачка и със сигурност е шокиращо да призная, че лайната доста ме вълнуват в последно време. И не говоря за лайната по улиците, които се опитвам да не настъпя, а за моите собствени.

Наскоро гледах Старицата от Калкута на Явор Гърдев и бях впечатлена. Много модерна драматургия. На места беше безкрайно просташка, някак самоцелно говореше за забранените неща. Аз обаче искрено оцених добрите.

Оттам например научих, че дали се храните здравословно може да се разбере от това дали имате нужда да се бършете след акане.

Моята прекрасна диета ме промени. Акам всеки ден (на фона на веднъж-два пъти седмично преди това) и нямам нужда да се бърша.

Има и още - знаете ли какво е това горе на снимката? Иригатор. Служи за иригиране. Честно - така пишеше на упътването, хахаха.

В първата точка в листа с диетата, който ми даде ирисодиагностикът, пишеше, че 7 дни пиеш стрит на брашно пелин през два часа + всяка вечер си правиш клизма.

Страх ме беше. Купих си уреда, но трябваше да мине месец и половина преди да го тествам.
Много бях разочарована. Нито е страшно. Нито боли. Даже е много забавно. Самото действие и разказването след това. Погледите на хората и срамният смях. "Боже, как се осмеляваш да говориш така свободно за това?"

Их, че съм смела!
Но наистина има нужда от това. Лелката, която ми го продаде, се изчерви, по дяволите!

Освен че уредът е готин (има момини сълзи, хахаха!) и се оказа неизчерпаем извор за много, ама много шеги, ще вметна само, че в гънките на червата на човек остава да гние храна (в йогата има упражнение за това) и най-общо казано клизмата е едно от най-хубавите неща, които човек може да направи за тялото си. Всички си мием зъбите. Но само при споменаването за миене на тялото отвътре, всички се изчервяват и започват да се кикотят.

Нямам за цел да ви зарибявам. Просто давам информация.

Това не беше самоцелен постинг. До някаква степен е провокиран от това, че единственият човек, на когото мислех, че спокойно мога да разкажа каквото си искам, се почувства безкрайно неудобно от подобни интимни признания. И вие може да се чувствате неудобно. Това си е ваша работа. Просто отварям вратичка, за да ви кажа, че може и да не се.

Случва ми се нещо. Някой ме отключва.
Дните са безкрайни и нощите са безкрайни. Сънуването се завърна много силно.
И преживяванията ме удрят едно след друго, няма време даже да ги записвам. Нямам и желание май. Писаното слово е измамно.

Вчера имах чудесна утрин в Докторската. Боса и седнала по турски. Разсеяно гледах хората наоколо и в ръка държах една тънка книжка на Кафка. Само любимата му биография прочетох.

"Не ти ли се струва, че с някои хора се познаваш от преди този живот", попитах го онзи ден.
"Що, с тебе така ли се познаваме?"
"Ама разбира се!"
"И с кого още?"
"Ами с Тиодора, архитекта, Севи, Васко", изстрелях. После си помислих защо забравих тримата си приятели на американска земя. Не съм ги забравила всъщност. Те идват от други места. И идват често, така че всичко е окей.

И тези връзки - чудя се последните няколко дни - защо са?
Защо въобще познаваме определени хора?

Като хиляди ключета си го представям. Всичко, което друг може да направи за теб, е просто да те отключи. Може да бъде нежно и любовно, а може да бъде и безкрайно грубо и болезнено. И начинът в крайна сметка няма значение. Ако отвориш очи и преживяваш, ще се наслаждаваш на нещата каквито са.

Докато ядем кашу на жар и аз мисля как да му взема офицера, той някак между другото ми разказва за най-голямата тъга в живота си.
Преживяването беше нечовешко. Не бях човек, за да го съдя или теша, не бях човек, който мисли. Можех единствено да го разбирам.

още няколко снимки

Преди няколко дни в стаята ми откриха нов театър. Първото представление беше моноспектакъла Изход.

Снимката горе е от второто действие - когато самураят, който вече ни напусна и се снима по други медии, намиг, открива радостта на гората. Няма да разказвам сценария, нека го знае само този, за когото беше написан.

До сутринта бях казала само две думи. Първата беше здрасти, а втората не - в отговор на въпроса "намокри ли те дъжда?"

Казахме си всичко без да има нужда от разговори.
И не бяхме хора. Честно, не бяхме.

Телата ни общуваха без никаква намеса на разума. Бяхме като сърцевината на Lindor - нежни, хладки и меки. Толкова еднакви - същества от един вид, но не човеци. Не мога да си представя, че с друг мога да бъда толкова красива.

През нощта спахме и през цялото време се докосвахме с поне едно пръстче. Изтръпвах, когато отпуснеше ръка на корема ми. Дишането му е упойващо. Най-лесното тук-и-сега. Бях забравила.

На сутринта вече миришехме на едно и също. Тогава проговорих.

В стаята ми отвориха театър. Засега показвам само отзад, за да не разваля една изненада, намиг.

Снощи Светли дойде да види какво правя, клекна до мен и почти час забрави да си тръгне. А Светли е този, който винаги ми се смее, че се вдетинявам - подиграва се на плакатите и картичките, които правя, на малките предметчета и бележки. А вчера и двамата бяхме деца. Лепихме и рязахме и бяхме тотално омагьосани от това да правиш нещо красиво и безсмислено с ръцете си; той беше по-големият - даваше умни идеи, с които аз се съгласявах или които отхвърлях.

Вчера в театъра си бях занесла двете кълба прежда и имаше уъркшоп с мартеници. Аз бях старша, Машенка - показвах и обяснявах как се прави това или онова. Тоолкова беше хубаво, всички посядваха при нас за малко или за по-дълго и много се усмихваха.

Това ми е най-хубавата Баба Марта май. Защото активно участвам. Правя с ръцете си, измислям, кикотя се тихо.
Четири са най-специалните мартеници. Не че това за хората, които най-най-много обичам, така се получи просто.

Последната е един Пижо, който кара ски, и дойде след най-неочаквания есемес снощи. Случи се ето това стихотворение. Просто мълчах и го оставих да говори.