Disarm you with a smile.

Тръгнах сама.

Успах се, баща ми ме закара до автогарата 5 минути преди рейса да тръгне, но се оказа, че няма места. Предложиха ми да пътувам права, на което аз почти се изсмях, затова си взех билети за следващия, за който трябваше да почакам към два часа.

На пейката до мен седяха две много хубави мацки и си приказваха.

Почетох книжка, попекох се на слънчице, ядох сладолед и после бавно тръгнах към автобуса. Усмихнах се, когато видях двете хубави мацки да чакат на същата опашка.

Седнах най-отзад на средната седалка и с пичът до мен спахме почти един върху друг, първо заспах аз и се събудих дооста облегната на него, после беше негов ред. :-) Имаше топла нежна кожа, така че всичко беше окей.
Не виждах пътя и съответно табелите, затова след около час започнах да се притеснявам, че съм изпуснала Вършец, където всъщност трябваше да сляза.
Крайната спирка беше Монтана, така че се примирих, че явно там ще спя една вечер, пък утре някак ще стигна до фестивала.
Изведнъж автобусът спря и отвори врати. Бързо изтичах да видя какво става и дали не е време да слизам. До Вършец трябвало да се прехвърлим на друго бусче, да.

Хубавите мацки също се прекачиха.
Седнах зад тях и вече бях убедена, че отиваме на едно и също място.

Когато слязохме, отидох и ги попитах, те се усмихнаха.
Биляна и Паша.
Взехме такси до Бела речка, там се запознахме с Калин, който ни намери в списъка с резервираните стаи и те двете предложиха да спя при тях. :-)

Беше странно. Вече втори ден се опитвам да облека в думи тези няколко дни, но не мога. Просто ги преживях. А тъй като преживяванията нямат нищо общо с думите, ми е трудно.

Даже точно в тази връзка, всяко нещо се появява точно, когато, нали, ще разкажа за пичът, в когото се влюбих.
Казва се Галин.
Не знам как реших, че е на 23 и буквално се изсмях, когато вечерта си говорихме и той вметна как наскоро се е върнал от Лондон, където заедно с брат си празнувал 33-ия си рожден ден. Брат му е вокалът на Джанго Зе впрочем, една година по-голям от него и двамата са родени на една и съща дата. (Ебаси!)
Та Галин, Галин е чудесен. Още един ангел в живота ми.
Умен, забавен и тоолкова хубав! Хиляди истории, не е ходил единствено в Антарктида и Австралия. Много богат човек. Някаква особена мъдрост. Прекрасен, прекрасен. :-)

Та той ми каза нещо, което си мисля от много време. Беше странно, че го каза.
Става въпрос за това, че проблемът на света е, че се опитва да побере всичко в думи. А това е невъзможно и всъщност ненужно. И че губиш много енергия, опитвайки се да кажеш неща.

Затова ми е трудно да пиша за този фестивал. Защото бях там и живях всяка минута.
Бавни разходки сред зеленината, много, много бири, workshop-ът с бижутата беше чудесен, направих си две брошки, които дори нося, незначителни разговори с непознати.

И за момент не се чувствах сама. Запознах се с толкова прекрасни хора. И дори когато бях сама, си бях достатъчна и нямах нужда от никого.
Нещо много пътешественическо имаше. Наистина това е начинът да се пътешества.
Защото когато си с приятели, все пак си оставаш в това балонче на познатото - познати дейности с познати хора, където общо взето се знае какво ще се случи.
А тези дни аз се бях предала, не исках да имам никакъв контрол над нищо, всичко просто се случваше.

Всичко. Нищо.
Много големи думи. Трудно ми е.
Всичко, което преживях, остана не в ума ми, а другаде. И смятам да го оставя там.

Инфо за фестивала + снимки, които се опитват да кажат това, което аз дори няма да се опитвам.

Вчера бях член на комисия за изборите.
Няма толкова дълъг ден просто!

Отново бях "малката".
И сигурно цял ден щях да скучая, ако 5 минути след мен не бе влязъл Дончо. Много весел пич, толкова бял, хубав и умен, от хората, за които веднага можеш да кажеш, че не пушат цигари. Понеже беше закъснял дори повече от мене, всички му се нахвърлиха, но той беше толкова сладък и заразителен с настроението си, че само 2 минути по-късно всички сърдитковци бяха негови и от сърце се смееха на шегите му.
Оказа се само година по-голям от мен, ама него не го наричаха "малчо", що така? :-)

Председателят каза, че всеки има право на два часа почивка за целия ден и Дончо предложи да ме води на кафе с двама негови приятели, които работеха в комисията в 1 СОУ.

И двамата бяха суупер готини. Пичът беше толкова забавен и умен, влюбих се в него, имах чувството, че го познавам от някъде, но не можах да се сетя откъде.
Прекрасен мъж. Прекрасен - без лигавите нюанси на думата. И мъж без глупавото и грозно мъжко.

Като се върнахме в нашата секция, сякаш започна нов ден!
Гледах филма The Science of Sleep (който много, много препоръчвам!) и една баба прояви интерес и й го пуснах.

Заприказвахме се и аз осъзнах, че разговарям с Арманд от Шоколад! Леле, колко прекрасна жена! Говорихме си за сънищата и за науката антропософия.
Уговорихме се да се видим пак, разменихме адреси и телефони, тя ще ми даде някакви книжки да прочета, а аз ще й запиша The Science of Sleep, Waking Life, Dreams на Куросава и каквито още филми за сънищата се сетя (пък може и вие да ме подсетите :-)), впрочем не познавам друга баба, която скоро ще си купува dvd. Ще й подаря и Шоколад на Джоан Харис + един диабетичен шоколад, защото като истинска Арман и тя е болна от диабет, но обича да си похапва сладко. :-)

Наистина отдавна не ми се беше случвало да обикна нов човек толкова бързо.

Понеже при преброяването на гласовете председателят само се ядосваше и крещеше, тя видя, че му се смея и ме повика при себе си. "Усмихвай се, но вътрешно", каза. "Не с устни, защото така още повече го ядосваш. Това си е неговият начин, като председател той поема цялата отговорност, затова има правото да се държи така, както намери за добре. Забавлявай се, но слушай, адаптирай се"
И изведнъж се видях отстрани, колко бях лоша! От сърце й благодарих за хубавия урок.

Не я целунах с устни, а със сърцето си.

дворчето срещу Bookies преди около месец

Вчера четох какво си мисли moonmaid за гласовете в главите ни.
(За да разберете това, което смятам да кажа, по-добре го прочетете и вие. :-))



Вчера се заслушах.
Брей, колко гласове! На приятели и непознати (a.k.a. какво-ще-кажат-другите), на егото ми, на страховете, на ама-аз-това-не-мога-да-го-направя, на смелостта, на отвореността, etc.

Преди няколко дни dro ми пусна линк към Фестивала на спомените, много хубаво ми се видя. Викам си "Леле, супер, ще ходим със Севи и Васока, първи палатки за тази година".
Действително много се ентусиазирах. :-)

Обаче не стана така, трипът заплашваше да се провали.
"Що пък да не ида сама?", чух се да казвам снощи. "Ама как сама?! Аз никога не съм ходила никъде за толкова дълго сама!", изпищя един глас. :-)
Обаче аз избрах да не го слушам.
Наистина искам да отида и току-що пуснах имейл на организаторите с молба да ми запазят единична стая.

Днес денят е чудесен.
Станах рано, разходих се в мокрия долен Лозенец да свърша една тайна работа, после взех такси и направих едно обедно кино, нещо, което не ми се беше случвало от месеци. Гледах Ад, многo хубав френски филм, част от трилогията по сценарий на Кшищоф Кешловски Ад-Чистилище-Рай.
В салона бяхме само петима души - трима приятели, една самичка мацка и аз. Бях забравила колко много обичам ходенето на кино в ЕБКЦ на непопулярни филми. Когато има едноцифрен брой хора, които отиват, за да гледат, а не за да ядат пуканки и да пишат есемеси.

Утре ще работя на изборите, ще бъда член на комисия, хехе, та днес се събрахме в училището да се запознаем и да оправим бюлетините. Много весели дядовци и баби, обещава да бъде забавно. :-)

Минах през Пингвините и си купих Passion или смъртта на Алиса, която от много време всякакви хора ми препоръчват.
После отидох самичка в Toba&Co, това прекрасно място, където господин Грива ме заведе преди няколко месеца. Прекрасно наистина.
На четири от шестте заети маси седяха самички хора. Един четеше вестник, друг - книга, трети снимаше (о, колко ми стана симпатичен!), а аз ту четях Пушкин, ту пишех в тефтерчето от Дани, ту просто разсеяно гледах наоколо, ту затварях очи и пиех бавно от шоколадовия си шейк.

Днес за първи път си облякох сакето от бала. Това е една от най-красивите ми дрехи. Направено е специално за мен от най-добрата дизайнерка, която познавам (Мирела Братова, магазинът й е на Шишман срещу Руското).
Беше ми странно, завърших преди една година. Ебаси, колко много неща преживях, открих и научих оттогава! Не мога да се върна, не помня що за човек бях тогава. Много по-мъничка, струва ми се.

Както и да е, след като си поседях в безвремието на Toba&Co, се запътих към Младежкия, където с мама гледахме Януари по Радичков.

Всъщност друго исках да кажа.
Днес отново имах един прекрасен тих ден. Нямаше ги гласовете, не се чудех, не се колебаех, просто правех нещата.
И си мисля, че това е ключът - просто да правиш каквото си искаш. (И сърцето ми отново прелива от благодарност към този, който живее така, към моят Учител, който така широко ме отвори :-))
Каквото ти хрумне на момента. Без да се вкарваш в чуденки добре ли е или не, правилно или може би малко нередно, какво ще кажат другите или как изглеждаш в собствените си очи. Което впрочем е най-глупавото.

Защото всичко това няма никакво значение.
Ти не си това, со което се описваш.

Аз не съм това, со което се описвам!

Така прекарвам дните си напоследък - излежавам се боса на полянка, ям здравословен сандвич (fixmix или subway), слушам музичка, чета или просто се пека и разни дядовци ме заговарят.
Езерото с лилиите е моето местнце в Борисова. Имам си и в Южния парк и в градинката на Кристал.

Миналата седмица, след като минах през Страхил да си платя пломбите, се отбих в Южния парк. Паркирах колелото под едно дърво, събух се боса и отидох да се катеря по каменните камили, както правех като малка.
Знам, че няма по-банален начин да го кажа, но нямаше нужда да си вадя плейъра, музиката беше прекрасна – дърветата, полювашени от вятъра, пееха.
Затворих очи и се наслаждавах.
И пак така – за нищо не си мислех, просто дишах и бях там.

Вчера в театъра един пич каза: "Абе я малко да се дръпнем, вижте какво сме го обградили това хубаво момиче. Трима дъртаци около нея, дали й е приятно, а?!"

Огледах се и осъзнах колко влюбени бяха и тримата в мен точно в този момент.
Но не точно в мен, а в моята младост, в ентусиазма, в усмивката, с която посрещам всеки, който влезе, и във всичко, което самите те искаха (отново) да бъдат или поне да го почувстват по някакъв начин чрез мен.

Преди няколко дни за първи път от много, много време не ми се ядеше вечеря, въпреки че цял ден не бях хапвала нищо. Това се случва, когато ми е тъжно. Когато в слънчевия сплит усещам една черна дупка. Този път не плаках, не се тръшках, просто стоях и наблюдавах.

На следващият ден отново имахме лекции в Докторската при онзи ужаасно умен асистент. И изведнъж всичко стана огромно, светът стана толкова интересен и пълен с какви ли не хора и неща. Буквално изскочих от дупката, в която бях попаднала.

И тия дни само стоя, гледам, преживявам и си записвам. Не мога да повярвам, че тези 3-4 дни са 3-4 дни. Струват ми се месеци!

Хиляди неща се появяват от най-невероятни места, постоянно, аз само трябва да бъда отворена, за да ги видя.
Просто всичко е толкова голямо и хубаво, че се задъхвам от възторг и радост, че съм тук и че точно сега съм точно това.

Преди няколко дни нашите имаха 30-годишнина от сватбата.
Със Светли четохме в интернет, че това било перлена сватба и се подарявали перли.
Смяхме се.

Снощи ходихме на индийски ресторант. Светли закъсня около час, влезе усмихнат и извади едно черно пликче - подарък за мама.

Вътре имаше перли!

Преди няколко дни си направих една много дълга разходка, като специално минах през така противния ми цицицентър само за да опитам някое сокче от fixmix (защото Севи ми ги препоръча няколко дни преди това).

Спомням си как преди адски много време четохме в Една седмица в София, когато откриха заведението на Левски, и си казахме как ще идем.
Не знам как и защо мина толкова много време без да го направя.

Е, имаше един опит, но нямахме късмет - една вечер преди няколко месеца със Страхил и господин Грива минахме оттам, но беше малко преди 10.00pm и вече затваряха.

Както и да е, онзи ден най-после отидох и си поръчах сок.
Магданоз и зелена ябълка.
Знам, че взучи банално, но заплувах в море от свежест.

Днес, адски зарибена от сайта, реших да мина да си взема сандвич.
Харесах си ето този:
#2 Сладък (постен) – 2.20
мед, тахан, свежа круша, орехи,
но жената преди мен купи последния.

Така че се задоволих с ето този:
#1 Зеленчуков (постен) – 2.20
моркови, краставици, чушки, селари, песто, тахан, мед, лимон

Самото място е много хубаво, изглежда така все едно правиш нещо много хубаво за себе си, че се храниш аадски здравословно. Доволна, пъхнах сандвича в кошницата на колелото и завърятх педалите към кабинета на Страхил.

И така, имам си ново любимо местенце и, като гледам колко богато е менюто, явно ще ми отнеме доста време да опитам всичко.

Утре смятам да си взема това:
#8 А-НА-НАС? – 2.60
пресен ананас, синьо сирене, кокос, лайм, фъстъчено масло

Това е последната снимка на Съни.
Направих я на 4 май 2006, когато тръгвах за училище в 8.08am. Слънцето огряваше гръбчето й, а тя миришеше на сън.

Спомням си много добре точно тази сутрин, макар че това се е случвало хиляди пъти.

Даже я снимах.
Не знам защо.
Просто нямаше как да знам, че само след едно денонощия тя неочаквано ще умре.

Стори ми се толкова прекрасна. Толкова много я обичах.

Вече не се виждаме в сънищата. Чудя се какво ли прави.

Е, не, просто няма такива дни! Невъзможно е всичко това да се е случило вчера!
Толкова преживявания в рамките на петнайсетина часа! Някои дори не бяха мои - Севи води Васока за първи път на йога и вечерта разказваха.

Във връзка с това осъзнах нещо.
От известно време забелязвам колко много ме болят раменете след сън и напоследък коленете (усещам го, като слизам по стълбите).
Трябва отново да започна да се грижа за тялото си. Отвътре.

"Ако тялото е храм, може да ти се насъбере твърде много отложена поддръжка. Ако тялото е храм, моето си е направо съборетина. Някакси трябваше да го предвидя."
из "Оцелелият", Чък Поланик

Сетих се за този цитат, макар че аз съвсем не се чувствам така.
Карам колело, от няколко месеца не ползвам асансьори, ям препечени филийки с масло, овесени ядки, ходих на гинеколог, в понеделник ще ходя на зъболекар и много се старая да стоя изправена.
Малки стъпки в правилната посока, но ми се струват недостатъчни. Тялото ми иска още.

Снощи си говорихме за усещането след първия път на йога.
Беше отдавна, преди три години може би, но много добре си го спомням - летях. Бях толкова лека, направо прозрачна, можех да направя всичко. Ако само бях поискала, наистина щях да полетя.

Днес става точно месец, откакто карам колело.

Имаше и още нещо, което не си признах тогава - адски се страхувах.

Толкова много го исках това колело, толкова си мислех за него, представях си колко ще бъде хубаво да си го карам до някоя слънчева пейка, където да прекарвам следобеда, четейки книжка или просто гледайки хората.

Обаче нещата не бяха толкова лесни и хубави - имах някакъв невероятен страх, който много ме притесняваше.
От карането в София, от лошите шофьори, които само те псуват и ти бипкат, които не ти дават полагащото ти се предимство. (Бях убедена, че някой ще ме блъсне още първия ден.)
И отделно - нашите много ми се караха, мама ми беше забранила въобще да го поръчвам, щяла много да се притеснява, etc.
Въобще - много опасения.

Една вечер си седяхме с Васока и си говорехме за колелото (тогава вече го бях поръчала).
Изведнъж страхът ме сграбчи. Буквално.

Слънчевият сплит. Не можех да дишам.
Беше толкова силно, толкова осезаемо, толкова истинско.
Веднага заподозрях, че там има чакра. Просто нямаше как да няма, защото усетих толкова силна енергия там!

Няколко дни по-късно попитах Теди, защото аз никак не съм наясно с чакрите, знам само, че основните са седем и това е.
Слънчевият сплит е трета чакра, която отговаря за безпокойството, съмнението, притеснението.

Fast forward до денят, когато с Васока отидохме да вземем колелото ми.
Беше ми много странно да го карам, защото кормилото ми не е като на колелата, които бях карала преди това.


снимката е от въпросния първи ден

Тогава с Васока покарахме малко из Борисова, после потърсихме скрабъл за мама и той ме изпрати до театъра.
Трябваше сама да се прибирам след това.

На връщане карах по Мария Луиза и си мислех: "Боже, какво става?! Защо, по дяволите, не се страхувам?!"

Това вече наистина беше шок!
Не можех да повярвам. Предпазливо карах още две седмици и чаках да започна да се страхувам. Чаках шофьорите да почнат да ми бипкат, да ме псуват, но въобще не стана така.

Всъщност стана точно обратното - всички ми се усмихват, заговарят ме, толкова са хубави и усмихнати! :-) Като мина през градинката пред Народния, от поне три места чувам "Виж, виж, колко хубаво колело!". :-)
Всички много ми се радват - приятели, колеги (от университета и от театъра) и най-вече непознати. Толкова е хубаво! :-)

А аз много бързо го обикнах. То си стана част от мен. Не ми се излиза без него, не ми се ходи на места, където не мога да го оставя.
Карам си го с такава радост, просто не мога да повярвам, че сме заедно. :-)