Кевин Картър
За първи път чух това име, когато Ераг ми даде Forevery Delayed преди няколко години. През 1996 Manic Street Preachers правят песента Kevin Carter.
Филмът The Death of Kevin Carter е номиниран за тазгодишните Оскари в категорията Най-добър късометражен документален филм.
И кой е този Кевин Картър?
Той е фоторепортер от Южна Африка, член на Bang-Bang Club, роден е през 1960 и се самоубива през 1994, месеци след като получава Пулицър за снимката долу.
Когато е в Судан, Кевин Картър вижда малко момиченце, изнемощяло от глад, да пълзи към центъра на ООН, където се раздава храна, пред погледа на един доста охранен лешояд.
Кевин се приближава бавно, за да не подплаши птицата, намира най-подходящия ъгъл, после чака приведен 20 минути, надявайки се лешоядът да разтвори криле.
Това не се случва, затова става и го изгонва. Момиченцето продължава да пълзи...
Кевин е в шок, пали цигара и сяда под едно дърво. Плаче и си говори с Бог. Не спира да повтаря: "Искам да прегърна дъщеря си, искам да прегърна дъщеря си..."
След като прекарва още един ден в Судан, Кевин Картър се връща в Йоханесбург. По това време Ню Йорк Таймс търси снимки от Судан и случайно купува неговата и я публикува на 26 март 1993.
Тя шокира целия свят. Превръща се в "икона" на африканскто страдание и болка.
Никой не знае какво се е случло с момиченцето, дори и самият Кевин, който напуска мястото веднага след това.
Западните читатели виждат едно малко момиченце. А в суданското село, където каца, Кевин е видял как 20 души са умирали от глад. Може би е можел да остави настрана фотоапарата си, за да помогне някак си (но тогава никога не би видял момиченцето); може би снимките му са могли да помогнат много повече, отколкото самият той като човек. Дали е трябвало да спаси момиченцето? Той е бил заобиколен от хиляди умиращи от глад дечица.
Когато е седнал под дървото и се е разплакал, то е било заради безсилието.
Това не е снимка на безсилие, нито на масов глад, нито на гражданска война. Читателите виждат едно малко момиченце.
След излизането на снимката му, фотографии, показващи глада и мизерията в Руанда, Сомалия, Хаити, Косово, заливат Америка. Те преобръщат американската представа за милосърдие и показват истината - хуманизъмът няма нищо общо с войските. Такива операции, въпреки моралните подбуди, винаги са политически.
През 1994 фотографът получава Пулицър, в писмо до родителите си пише: "Нямам търпение да ви покажа наградата. Това е най-скъпото ми нещо, възможно най-високата оценка на работата ми."
Кевин става много известен, канят го на всички събития в Ню Йорк, журналисти от целия свят се надпреварват да му взимат интервюта... Но той се чувства неудобно сред целия този блясък. В душата му се случва нещо на светлинни години от светските събития. Изпада в дълбока депресия.
Според приятелите му, Кевин започнал да мисли за самоубийство. Тревожел се най-вече за пари, как да свързва двата края. Взимал много наркотици и съвсем се бил отчаял.
Връща се в Йоханесбург, където заедно с приятели празнува победата на изботите на Нелсън Мандела. След празненството е намерен мъртъв. Два месеца след като получава наградата, мъртъв на 33 години.
Червеният му пикап е паркиран до малка рекичка, където си играел като дете.
"Много съжалявам", пише на листче, оставено в колата. "Болката в живота стъпква радостта до точката, в която радостта престава да съществува."
В бележката, която оставя след самоубийството си, пише също, че не е могъл да избяга от "ярките образи на убийства, трупове, гняв и болка" и "умиращите от глад ранени дечица", които винаги са пред очите му.
Филмът The Death of Kevin Carter е номиниран за тазгодишните Оскари в категорията Най-добър късометражен документален филм.
И кой е този Кевин Картър?
Той е фоторепортер от Южна Африка, член на Bang-Bang Club, роден е през 1960 и се самоубива през 1994, месеци след като получава Пулицър за снимката долу.
Когато е в Судан, Кевин Картър вижда малко момиченце, изнемощяло от глад, да пълзи към центъра на ООН, където се раздава храна, пред погледа на един доста охранен лешояд.
Кевин се приближава бавно, за да не подплаши птицата, намира най-подходящия ъгъл, после чака приведен 20 минути, надявайки се лешоядът да разтвори криле.
Това не се случва, затова става и го изгонва. Момиченцето продължава да пълзи...
Кевин е в шок, пали цигара и сяда под едно дърво. Плаче и си говори с Бог. Не спира да повтаря: "Искам да прегърна дъщеря си, искам да прегърна дъщеря си..."
След като прекарва още един ден в Судан, Кевин Картър се връща в Йоханесбург. По това време Ню Йорк Таймс търси снимки от Судан и случайно купува неговата и я публикува на 26 март 1993.
Тя шокира целия свят. Превръща се в "икона" на африканскто страдание и болка.
Никой не знае какво се е случло с момиченцето, дори и самият Кевин, който напуска мястото веднага след това.
Западните читатели виждат едно малко момиченце. А в суданското село, където каца, Кевин е видял как 20 души са умирали от глад. Може би е можел да остави настрана фотоапарата си, за да помогне някак си (но тогава никога не би видял момиченцето); може би снимките му са могли да помогнат много повече, отколкото самият той като човек. Дали е трябвало да спаси момиченцето? Той е бил заобиколен от хиляди умиращи от глад дечица.
Когато е седнал под дървото и се е разплакал, то е било заради безсилието.
Това не е снимка на безсилие, нито на масов глад, нито на гражданска война. Читателите виждат едно малко момиченце.
След излизането на снимката му, фотографии, показващи глада и мизерията в Руанда, Сомалия, Хаити, Косово, заливат Америка. Те преобръщат американската представа за милосърдие и показват истината - хуманизъмът няма нищо общо с войските. Такива операции, въпреки моралните подбуди, винаги са политически.
През 1994 фотографът получава Пулицър, в писмо до родителите си пише: "Нямам търпение да ви покажа наградата. Това е най-скъпото ми нещо, възможно най-високата оценка на работата ми."
Кевин става много известен, канят го на всички събития в Ню Йорк, журналисти от целия свят се надпреварват да му взимат интервюта... Но той се чувства неудобно сред целия този блясък. В душата му се случва нещо на светлинни години от светските събития. Изпада в дълбока депресия.
Според приятелите му, Кевин започнал да мисли за самоубийство. Тревожел се най-вече за пари, как да свързва двата края. Взимал много наркотици и съвсем се бил отчаял.
Връща се в Йоханесбург, където заедно с приятели празнува победата на изботите на Нелсън Мандела. След празненството е намерен мъртъв. Два месеца след като получава наградата, мъртъв на 33 години.
Червеният му пикап е паркиран до малка рекичка, където си играел като дете.
"Много съжалявам", пише на листче, оставено в колата. "Болката в живота стъпква радостта до точката, в която радостта престава да съществува."
В бележката, която оставя след самоубийството си, пише също, че не е могъл да избяга от "ярките образи на убийства, трупове, гняв и болка" и "умиращите от глад ранени дечица", които винаги са пред очите му.
Ужасно е!!!!....Както снимката, така и цялата история....Не знам, толкова много неща се появиха в главата ми...наистина е ужасно...
Posted by
Анонимен |
юли 31, 2009 9:55 пр.об.
Това мъниче е човешко същество като всички нас. Мисли, чувства, разбира, страда...за жалост на света има такива потресаващи съдби. А за фотографа какво да кажем, той човекът се е съсипал. Кой би могъл да го съди? Само човек, който си живее суетния живот далеч от подобни картини и перманентно си е сляп за чуждото страдание.
Posted by
Unknown |
април 01, 2010 10:21 сл.об.
Хубаво е да се добави, че всъщност фотографа е бил с войници, които не са му позволили да помогне на това дете да стигне до лагера на ООН където са раздавали храна. Също не са му позволили и той да даде храна, защото детето е било извън зоната за хуманитарна помощ и той не трябвало да се меси...
Трагедията на това е , че охранените нации, една от която сме и ние(така смятам аз лично) не си дават сметка какво наистина се случва по света...
Posted by
Анонимен |
март 11, 2011 5:51 сл.об.
Трагедията е голяма спор няма, но все пак има далеч по ужасяващи професии от фоторепортерите и хората си гледат живота въпреки ужасите които виждат. Слаба психика според мен
Posted by
the Редактор |
март 11, 2011 5:52 сл.об.
tova e ujasno ne e za za vqrvane che v 21 vek moje da ima takova neshto jalko za za vsichki nas
Posted by
Анонимен |
март 11, 2011 7:23 сл.об.
Не е слаба психика, а чувствителен, раним човек, който е усетил безсилието си...Защо толкова малко хора в наше време разбират това?
Posted by
Анонимен |
март 11, 2011 8:17 сл.об.
Трагичното във всичко това е, че много хора в наши дни са "нещастни" при липсата на кола, мобилен телефон и други подобни материални глупостиу (ако мога така да се изразя). Никой, абсолютно НИКОЙ не си дава сметка, че някъде по света в тои момент има хора, дечица умиращи от глад или жажда. На фона на всичко това се замислете, ДА, наистина се замислете струва ли си да се чувстваме "нещастни" на фона на това, че повечето от нас НИКОГА не са оставали гладни, имат семейства, за които се грижат или са обгрижвани от тях.
Posted by
Unknown |
март 11, 2011 8:47 сл.об.
OOOO,БОЖЕ КАДЕ СИ?.......
Posted by
Анонимен |
март 11, 2011 11:00 сл.об.
Тоя пък чак да се самоубие...в една война да речем има много по-ужасни гледки (е има и такива които и там полудяват) , но от това...поне аз не бих направил тази глупост...и то за нищо на света!
Posted by
Анонимен |
март 11, 2011 11:52 сл.об.
Това е малодушие! Да стоиш 20 мин. и да чакаш подходящият ъгъл за снимане, какво безумие. Детето е със силен дух, дори толкова слабо продължава да пълзи с надежда.Дори е в съзнание, върви в правилната посока към храната.
То не си мисли за самоубииство, макар че е достатъчно само да спре да пълзи.Тук има повече лешояди.Птицата дори дава шанс на детето, но човека не!
Posted by
Анонимен |
март 12, 2011 8:29 пр.об.
Ако продължават да ни управляват мутри следващата такава снимка може да е пред вашата врата.
Posted by
Анонимен |
март 12, 2011 11:05 пр.об.
ако продължават да ни управляват мутри следващата такава снимка ще е у нас.
Posted by
Анонимен |
март 12, 2011 11:07 пр.об.
Потресена сьм,онемях,нямах сили да спра сьлзите си.
Posted by
Анонимен |
март 12, 2011 11:11 пр.об.
Раэплаках се Не мога да продължа...
Posted by
Анонимен |
март 12, 2011 7:47 сл.об.
Шокирана съм, срам за великите и силните нации щом допускат това.
Posted by
Анонимен |
март 12, 2011 11:34 сл.об.
Vsekki chovek,koito se schita za istinski bi napravil tova,koeto fotografa e napravil sus sebe si.Gestoko e da vidish vsichko tova,a da ne mogesh da pomognesh,imenno,zashtoto otnovo idva red na politikata i biznesa,a ne zashtoto realno ne mogesh.Velikite amerikanzi si pradavat orugijata v Afrika i susipvat zelija im narod v glad i mizerija.Da givee USA....te sa samo edni ubiizi..
Posted by
Анонимен |
март 13, 2011 6:50 пр.об.
losho
Posted by
Анонимен |
март 13, 2011 10:45 пр.об.
pla4a i ne vqrvam,kak e vazmojno.pove4eto hora sa se samoubili otdavna prosto ne go osaznavat
Posted by
Анонимен |
март 13, 2011 4:00 сл.об.
Ами какво да кажем за невидимите деца, които убиваме в залите за аборти. Ако човек се вгледа, ще разбере, че и ние имаме наши жертви. Жертви на желанието "да разполагаме с живота си", жертви на егоизма, че ако родим това дете, ще умрем от глад. Ние също имаме хиляди жертви годишно.
Posted by
Анонимен |
март 14, 2011 10:56 пр.об.
Не оправдавам самоубийството. С него не е помогнал на никой, най-вече на тези които са продължили да се борят за живота си въпреки войната, въпреки глада и проблемите.
Да се самоубиеш, като спасение от преживяното не е оправдано. По-скоро щеше да е похвално въпреки преживяното, както в историята с това дете, което е жертва на обстоятелствата, да се опита да промени нещо, дори и малко, да помогне на някого, да спаси живот. Наградата "Пулицър" без съмнение дава възможности на носителя и да създаде отношение към ситуацията пресъздадена с фотографиите!
Както е казал един мъдрец "Не е важно колко пъти ще паднеш а колко пъти ще се изправиш за да продължиш напред"
... а иначе, ужасно е в края на двадесети век човек да вижда такива документални снимки. Просто всички трябва да се замислим...
Posted by
MihaIL |
март 14, 2011 9:37 сл.об.
Потресаваща гледка....а фотографа...ами той е умрял в момента, в който е направил фотографията, но явно му е трябвало доста време за да го осъзнае и да се самоубие.
Posted by
Анонимен |
март 18, 2011 2:10 сл.об.
Ужасяващо!
Posted by
Пулицър |
март 19, 2011 11:12 сл.об.
...А може би Господ е простил Грехът от самоубийството на този млад човек, ОСЪЗНАЛ степента на падението си и дал повод за размисъл на ЧОВЕЧЕСТВОТО !???
Posted by
Анонимен |
март 21, 2011 10:38 сл.об.
Прекалил с дрогата ,какво сте го зажалили.А мангалите бедни пък се плодят като зайци.
Posted by
Анонимен |
март 25, 2011 11:04 сл.об.