Кевин Картър

За първи път чух това име, когато Ераг ми даде Forevery Delayed преди няколко години. През 1996 Manic Street Preachers правят песента Kevin Carter.

Филмът The Death of Kevin Carter е номиниран за тазгодишните Оскари в категорията Най-добър късометражен документален филм.

И кой е този Кевин Картър?

Той е фоторепортер от Южна Африка, член на Bang-Bang Club, роден е през 1960 и се самоубива през 1994, месеци след като получава Пулицър за снимката долу.

Когато е в Судан, Кевин Картър вижда малко момиченце, изнемощяло от глад, да пълзи към центъра на ООН, където се раздава храна, пред погледа на един доста охранен лешояд.
Кевин се приближава бавно, за да не подплаши птицата, намира най-подходящия ъгъл, после чака приведен 20 минути, надявайки се лешоядът да разтвори криле.
Това не се случва, затова става и го изгонва. Момиченцето продължава да пълзи...
Кевин е в шок, пали цигара и сяда под едно дърво. Плаче и си говори с Бог. Не спира да повтаря: "Искам да прегърна дъщеря си, искам да прегърна дъщеря си..."

След като прекарва още един ден в Судан, Кевин Картър се връща в Йоханесбург. По това време Ню Йорк Таймс търси снимки от Судан и случайно купува неговата и я публикува на 26 март 1993.
Тя шокира целия свят. Превръща се в "икона" на африканскто страдание и болка.

Никой не знае какво се е случло с момиченцето, дори и самият Кевин, който напуска мястото веднага след това.

Западните читатели виждат едно малко момиченце. А в суданското село, където каца, Кевин е видял как 20 души са умирали от глад. Може би е можел да остави настрана фотоапарата си, за да помогне някак си (но тогава никога не би видял момиченцето); може би снимките му са могли да помогнат много повече, отколкото самият той като човек. Дали е трябвало да спаси момиченцето? Той е бил заобиколен от хиляди умиращи от глад дечица.
Когато е седнал под дървото и се е разплакал, то е било заради безсилието.
Това не е снимка на безсилие, нито на масов глад, нито на гражданска война. Читателите виждат едно малко момиченце.

След излизането на снимката му, фотографии, показващи глада и мизерията в Руанда, Сомалия, Хаити, Косово, заливат Америка. Те преобръщат американската представа за милосърдие и показват истината - хуманизъмът няма нищо общо с войските. Такива операции, въпреки моралните подбуди, винаги са политически.

През 1994 фотографът получава Пулицър, в писмо до родителите си пише: "Нямам търпение да ви покажа наградата. Това е най-скъпото ми нещо, възможно най-високата оценка на работата ми."

Кевин става много известен, канят го на всички събития в Ню Йорк, журналисти от целия свят се надпреварват да му взимат интервюта... Но той се чувства неудобно сред целия този блясък. В душата му се случва нещо на светлинни години от светските събития. Изпада в дълбока депресия.

Според приятелите му, Кевин започнал да мисли за самоубийство. Тревожел се най-вече за пари, как да свързва двата края. Взимал много наркотици и съвсем се бил отчаял.

Връща се в Йоханесбург, където заедно с приятели празнува победата на изботите на Нелсън Мандела. След празненството е намерен мъртъв. Два месеца след като получава наградата, мъртъв на 33 години.
Червеният му пикап е паркиран до малка рекичка, където си играел като дете.
"Много съжалявам", пише на листче, оставено в колата. "Болката в живота стъпква радостта до точката, в която радостта престава да съществува."

В бележката, която оставя след самоубийството си, пише също, че не е могъл да избяга от "ярките образи на убийства, трупове, гняв и болка" и "умиращите от глад ранени дечица", които винаги са пред очите му.