Disarm you with a smile.

Съвсем на един дъх я прочетох. Не вдигнах глава. Осъзнавах, че дишам ужасно бавно. Без главните си букви, текстът не спираше да ме омайва.

Не книга, а преживяване.
Отвъд смисъла на думите и конкретните изречения, съзнанието ми беше вътре в звученето им. Текстът сам по себе си. Чувствах отнесеност като в сън; прескачане, алюзии, свободни асоциации. И въпреки всичко бях някак съсредоточена. Бях вътре в историята, в главите на персонажите, във връхчетата на пръстите им, в ъгълчетата на очите им.
Това ме направи безкрайно отчуждена от материята около мен, от мислите ми, от обичайното себе.

Тази книга само аз съм си я прочела. Следващия път и за мен може да бъде различна.

Харесва много Емилия Дворянова. Земните градини ми е любима. Вчера се сетих обаче за първия ми опит с авторката. Бях на автогарата, грееше слънце, а аз седнах и зачетох Passion или смъртта на Алиса. Бях тръгнала съвсем сама на фестивала на спомените, защото исках да не знам какво ще ми се случи. Тогава конкретно и тогава изобщо.

Спомням си, че усетих света различно. Видях цялата му условност и вариативност. Ако не това, ще бъде друго. А логиката е толкова скучна.

Концерт за изречение ме върна в онова състояние, когато копнея да съм сама. Конкретно от книгата - да ида сама на класически концерт.

Това наистина е едно от най-любимите ми неща. Сама на кино, на театър, на път, на разходка в парка, на кафе - да си почета, попиша или порисувам. Чувствам се чудесно. Толкова свободна и смела. Заговарям непознати. Наблюдавам. Подслушвам.

Все още го правя, но вече по-рядко. Като "кражба само за мен си" го възприемам. Леко гузна се чувствам, но после си казвам, че няма защо и се присмивам на себе си за това усещане.

Изпратих моя мил с целувка. Мъничко се натъжих, че няма да сме заедно по празниците, но какво да се прави. Влязох да се къпя. После завих тялото си с една, а косата с друга кърпа и легнах да си чета. После май съм заспала. Събудих се привечер и се заех да разтребвам.

Както миех чиниите по къс ръкав, мама се обади да попита прибирам ли се и ако да, ме посъветва да се облека добре, защото било студено. Тя винаги така казва, затова не й обърнах особено внимание.

По изключение взех асансьора, защото добре се бях натоварила - вчера моят мил Дядо Коледа ми подари голяма зелена кутия с голяма червена панделка. В другата ръка носех още подаръци, малко коледен кекс и - временно - боклука.

Изненадах се, когато видях снега. Кучето, което живее наоколо, се беше сгушило и зъзнеше, но аз дори не се сетих да го съжаля - толкова бях възхитена от коледния сняг. Супер банално е, обаче всички тайно се надяват по празниците да има сняг.

На малката уличка още никой не беше стъпвал. Между сградите беше тихо и топло. Вървях по тънкия килим от сняг и се чувствах като единственият човек, който преживява всичко това.

Когато излязох на булеварда обаче, виелицата за малко да ме отнесе. Огледах се. Толкова много мънички снежинки имаше! Ако вятърът не ги духаше, щяха да изглеждат като мъгла. А на тях сякаш не им се искаше още да падат на земята и се забавляваха да летят наоколо.

Аз също летях, но по малко по-друг начин. Бях попаднала в Коледата по филмите. От късото ръкавче преди само пет минути, бях се озовала в зимната фъртуна. В двете си ръце носех големи и тежки подаръци, купени за мен от този, който ме обича най-много. Всичко това събуди у мен детското възхищение към света и дори неволно казах "Уау!" с тих глас по начина, по който го казват децата, когато за първи път ги заведат в Дисниленд.

Присмях се мъничко на този си възторг и продължих по булеварда. Обаче не, не си измислях, приказката беше омагьосала всички. Колите караха много бавно, вероятно от съображения за сигурност, но ми харесва да си мисля, че всичко това ги е накарало мъничко да забавят хода на живота си и да погледат.

Наистина беше прекрасно. Исках да остана още мъничко в този свят, който така настойчиво напомняше атмосферата на тимбъртъновски филм.

Какво направих ли? Пуснах си саундтрака на Слийпи Холоу, как какво!

Виждам светлиниките по улиците, слушам коледни песни в магазините, обмислям подаръци, обаче не ми е коледно още.

Миналата седмица направих тематична серия картички. Докато си драсках идеи, влязох в детските си спомени за празника. Много миризми ми изплуваха. Ужасно се забавлявах и с топката горе - трябваше ми за скици за една от картичките.

Серията може да видите онлайн тук, а на живо - в новия бутик на Артишок.

А аз утре смятам да купя коледни лампички на моя мил, пък да видим дали ще се почувствам празнично. :-)

имаше панаир на книгата, нали сте чули

Ами не знам как се случи, но победих късното ставане. Това, което година след година ме е мъчило и пред което съм се чувствала истински безсилна, сега просто изчезна. Дори не положих усилия. Това е, което ме учудва.

Оттам се завъртяха нещата - събудих се, излязох от себе си. И съм много щастлива. Не със сърцето, а с главата. Това също ми е ново. Не е пряко свързано със ставането, но сега се сещам да го спомена.

Както преди вярвах в сърцето, усещах го, обичах го и го насърчавах, сега всичко това се премести в главата. Странно ми е, но е така - осъзнавам ума си, мозъка или мъдростта, как да го нарека не знам, но това нещо, което не е емоция, е едно по-голямо знание. Включва любовта и разбирането в себе си, но се простира далеч отвъд тях.

Станах дори малко критична, саркастична, недоверчива; просто много хора грешат, независимо как се наричат и кой ги следва. Предполагам, че всеки има някакъв филтър, но именно умът диктува какъв точно да е той.

Най-просто е да си обясня всички тези процеси така.