Disarm you with a smile.

Флорида, август 2007

- Какво правиш, Бис?
- Ами...
- Ти все правиш нещо интересно.

Ах, колко хубаво беше преди няколко вечери. Видяхме се с Кристин и Марина, пихме фрешове, ядохме шоколад и бяхме толкова тримата.
Кара ни той към къщи вече, ама айде да спрем за малко в OMV.

Дълго време ни нямаше. От време на време забелязвах мястото, картонените чашки, гадните столчета, но очите ни светеха толкова силно, толкова бяхме там.
"Ау, хора", извика Марина, когато случайно погледна часовника на стената, "четири часът е! Утре съм на лекции от девет!"

Закарахме я до тях и после Кристин ме остави пред Севи. Исках да се кача до тях и да й оставя в обувките най-вкусното шоколадче. :-)
- Айде, аз съм тук.
- Ама защо ще ме чакаш?
- Ами няма ли да ти е хубаво, като знаеш, че някой те чака?

Днес успях да стана рано, отидох на лекции на Георги Лозанов. Закъснях доста и тъкмо влизам, сядам най-отпред, още не съм се съблякла и той казва: "Ами това е колеги, още веднъж извинявайте, но просто ми се налага да тръгвам"
Ах, колко тъпо се почувствах!

За сметка на това за първи път видях асистентката - казва се Силвия Петрова. Айлеле, толкова хубава мацка! :-)

Всички асистенти, които познавам, са тоолкова прекрасни. :-)
Миналия семестър по теория на литературата имахме един пич Тенев. Само два пъти успях да ида (и двата пъти бяха в Докторската), но този човек промени живота ми. Спомням си колко мъчника бях, точно тогава ми беше много тъжно, седяхме на една пейка, вятърът духаше и, спомням си, изведнъж светът се разтвори пред мен. И видях.

До факултета са открили нов индийски ресторант и днес обядвахме там. Сега и от двете страни на Левски има по един. Вече виждам как през следващите няколко години се храня предимно с индийска кухня. :-)

Тази вечер Руми ни води на Мъртвешки танц в СФУМАТО. От години си имам правило - да не пляскам на слаби пиеси. На тази не плясках, повече не ми се говори.

Излязохме навън и айде, ще ходим да пием по нещо. Със Севи се държахме за ръце и изведнъж усетих колко напрегнати са телата ни. Изпънати отвътре. Сковани от студ.
Казах мармаладското "Я don't worry, я be happy!" и смехът отпуши нещо у мен. За минутка само.

Беше толкова студено, че всички се отказаха от идеята да ходим някъде.
Когато с Руми влязохме в таксито, въздъхнахме облекчено. Толкова беше хубаво и топличко. Разказа ми тъжната история как са й откраднали колелото. Изпратих я до тях.
"Ама, Бисе, сигурна ли си, че искаш да ходиш пеша до вас в този студ?"

Разделихме се и изведнъж се върнах в един от най-топлите дни в живота ми.
(снимката горе)

Буквално ми дойде като гръм от ясно небе.
Не знам как става това. И в йогата има такова упражнение.
Тялото ти да трепери от студ (който също идва от главата, разбира се) и секунди по-късно да усетиш топлината.
Спомних си онзи ден във Фламинго Гардънс, спомням си как всичко лепнеше, как по кожата ми се появяваха капчици пот, как пиех, пиех, а още бях жадна.
И колко безопасно беше всичко. Топлината, която те прегръща без да те задушава.

Утре сме на Koop и още от сега ми става сладко на колко топло място ще ни заведат двамата шведи. :-)

Айде, поздрав: