Disarm you with a smile.

Еей, колко дълъг ден беше вчера! Толкова много и толкова хубави неща! :-)
Ще започна с това, че вчера беше почивният ден на Васока, който понеже е само един седмично, задължително трябва да се прекара добре.

Около обяд ми дойде на гости да закусим на балкона. После аз имах среща с Гергана пред факултета, за да видим кога са поправките есента, оттам до Ректората, за да си видим оценките по български език и стилистика. Естествено бири с колеги в Докторската и едно такова протяяжно лятно безвремие. Всичко е бавно и жълто и хората са усмихнати.

Не ми се тръгва, но трябва, защото закъснявам за среща с Васока пред Народния, пием бели фрапета на екс и се смеем, смеем, смеем. Идва Петър, костюм и вратовръзка, защото работи в банка, нали. Взима апарата, който Васко купи за Василена, след като счупи нейния, а ние двамата се отправяме към прекраасното магазинче за момичешки дрешки на Хан Крум, където онзи ден си бях запазила две ризки.

После вървим към Дома на киното, където имахме среща с Яна, за да направим един The Sea Inside, който, струва ми се, първият път много повече ми хареса. Влизаме в Линд обаче и си купуваме хубави работи, които после с Яна ядем в тъмното. :-)

След филма вече се запътваме към Папи Чульо, който имаше рожден ден. У негов приятел първо пихме много бири, после още бири в Дивака и някъде по това време аз забелязах колко много съм се напила.

От адски много време не се бях напивала безпаметно и днес се червих, като Васко ми разправя някакви мили случки от снощи. На ръката си открих някакъв белег. После няколко неща ми изскочиха като някаква проблясъци:
- как косата ми пламна
- Папи Чульо целият в кръв псува
- как снощи въобще, ама въобще не можех да кача стълбите до нас и понеже от около шест месеца се качвам пеша и без осветление, очевидно съм пропуснала етажа си и изведнъж се озовах на последния (откъде толкова енергия?!)

Въобще положението беше като при Дейвид Копърфийлд - "Поради тъмнината вратата изчезна някъде. Опипвам за нея по средата на завесите, когато Стиърфорд идва смеешком при мен, хваща ме за ръка и ме повежда навън. Слизаме по стълбата един подир друг. Малко преди да достигнем външната врата, някой пада и се търкулва. Някой друг казва, че това е Копърфийлд. Възмущавам се от тази лъжа, но когато се озовавам пред входа, легнал по гръб, си казвам, че може би в това твърдение има нещо вярно."